Решение № 1827 от 22.07.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1827 гр. Бургас, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ФИЛИП СТ. РАДИНОВ при участието на секретаря КАТЕРИНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ФИЛИП СТ. РАДИНОВ Гражданско дело № 20252120107091 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.

Образувано е по предявени от Г. Б. У. срещу „Фератум България“ ЕООД, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД да бъде прогласена за нищожен сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 1475020/13.06.2025 г. поради противоречието му с чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит. Съединен за общо разглеждане е предявен от „Фератум България“ ЕООД срещу Г. Б. У. насрещен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3031,39 лева, представляваща главница по сключен между страните Договор за потребителски кредит № 1475020/13.06.2025 г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда – на 28.01.2026 г., до окончателното изплащане на задължението.

Твърди се, че между страните от разстояние е сключен Договор за потребителски кредит № 1475020/13.06.2025 г., по силата на който на ищеца са предоставени 3500 лева, при ГПР в размер от 49,66 %, а възнаградителната лихва в размер на 23,33 %. Излага се, че съгласно т. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, но възнаграждението на свързания с ответника поръчител не е включено в ГПР.

Направено е искане за уважаване на предявения иск.

Претендира се присъждането на съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск, като се претендира присъждане на непогасената главница по договора за кредит.

Направено е искане за отхвърляне на предявения и уважаване на насрещния иск.

Претендира се присъждането на съдебно-деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищецът не е депозирал отговор по 1 насрещния иск.

В съдебното заседание ищецът не се представлява.

В съдебно заседание ответникът не се представлява.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Страните по делото не спорят, а и от представения по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит от 13.06.2025 г. /л. 10/, се установява, че между страните е сключен договор за кредит за сумата от 3500 лева, при възнаградителна лихва в размер на 1225 лева, за срок от 18 месеца, при уговорен ГПЛ – 23,33 %. В чл. 4 е посочено, че „общият разход по кредита е

1225 лева и включва възнаградителната лихва от 23,33%, че ГПР е в размер на 49.66%, изчислен по реда на чл. 8. 4. от Общите условия и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. Според чл. 8. 4. от ОУ „годишният процент на разходите по всеки кредит и общата сума дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора (т. е. информацията по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК), се посочва в договора“. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” p. l. c. в полза на дружеството, като кредитополучателят е декларирал, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо, така и предложеното юридическо лице за поръчител, което да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.

По делото като писмени доказателства са представени и ОУ към договора, преддоговорна информация и погасителните планове към договора за кредит и сключен между ищеца и „Multitude Bank” p. l. c. договор за гаранция (поръчителство) от 13.06.2025 г.

/л. 12/

От заключението на вещото лице по възложената съдебно – счетоводна експертиза /л.

77/ се установява, че общо платената от ищеца сума по кредита е 468,61 лева.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, с който е съединен насрещен иск за присъждане на чистата стойност по кредита в полза на ответника.

По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че между страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор, включващ твърдените клаузи за дължимост на главница, лихви и възнаграждения, по силата на който сумата по заема е усвоена от ищеца. В тежест на ответника е да докаже направените правоизключващи и правонамаляващи възражения.

Предвид момента на договаряне и факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, като не са налице данни то да е действало като професионалист, респективно кредитополучателят се явява потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, процесният договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна потребителска закрила. Наред с това договорът е сключен от търговско дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.

Страните по делото не спорят, а и от представения по делото Договор за 2 предоставяне на потребителски кредит от 13.06.2025 г. /л. 10/, се установява, че между страните е сключен договор за кредит за сумата от 3500 лева, при възнаградителна лихва в размер на 1225 лева, за срок от 18 месеца, при уговорен ГПЛ – 23,33 %. В чл. 4 е посочено, че „общият разход по кредита е

1225 лева и включва възнаградителната лихва от 23,33%, че ГПР е в размер на 49.66%, изчислен по реда на чл. 8. 4. от Общите условия и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. Според чл. 8. 4. от ОУ „годишният процент на разходите по всеки кредит и общата сума дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора (т. е. информацията по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК), се посочва в договора“. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” p. l. c. в полза на дружеството, като кредитополучателят е декларирал, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.

В изпълнение на поетото задължение кредитополучателят е сключил с „Multitude Bank” p. l. c. договор за гаранция /поръчителство/, с който дружеството е поело задължение да обезпечи задълженията по договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 3710 лева. Съдът намира за нужно да посочи, че липсва основание за механично добавяне в общите разходи по кредита на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство – първо поради липсата на идентичност на страните по двете правоотношения и второ доколкото вземанията по нищожни клаузи са изначално недължими. Клаузата на чл. 5 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира за нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл. 5 алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. От друга страна принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от поставени от кредитора условия, условия, които не е длъжен да одобри избрания гарант, респ. да отпусне искания кредит, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. Този извод не се разколебава дори хипотетично да бе установено, че има одобрени заявки на потребители, избрали лични гаранти, тъй като договорите и общите условия на ответника се предоставят в типизирана, клиширана форма /с приблизително еднакво съдържание/ за всички евентуални потребители, а тези единици потребители с личен гарант са изключения, който извод може обосновано да се направи, от обстоятелството, че поставените условия за платежоспособност, на които поръчителят трябва да отговаря, са непосилни за осигуряване от средностатистическите потребители на този тип краткосрочни кредити (рекламирани от финансовата институция като “Кредит до заплата“), особено като се има предвид търсената при получаването на заема бързина.

Изложеното съпоставено с факта, че предложението за предоставяне на личен поръчител не е обвързващо за кредитора и не е достатъчно условие за отпускане на заема, за разлика от ползването на доверен на заемодателя професионален гарант, то очевидно е, че единствената фактическа възможност за получаване на кредит, е избор на обезпечение чрез възмезден договор за гаранция. В допълнение, следва да се има предвид, че тълкуването на чл. 5 от договора за кредит води до извод, че договорът за поръчителство, следва да се сключи не по3 късно от края на работния ден, в който е сключен договорът за кредит, т. е. потребителят реално не разполага с време да осигури личен поръчител и то такъв, който да отговаря на строгите изисквания на финансовата институция. Ето защо е несъмнено, че предложените от кредитора възможности за отпускане на кредита, водят до единствено възможен избор на потребителя да ползва услуга от определен от кредитодателя професионален гарант. Налага се изводът, че уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания с него Договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, близка по размер предоставената в заем сума. Тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като възнаграждението за поръчителство е уговорено въз основа на нищожни клаузи, същото е недължимо, поради което не е налице основание за включването му в ГПР.

Независимо от изложеното, в случая клаузата на чл. 4 от договора не съответства на законовите изисквания, тъй като съдържа противоречие относно начина на формиране на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 1 и сл. от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК са посочени формулата и параметрите, които участват в изчисленията на годишния процент на разходите по кредита. В разглеждания случай посоченият в договора размер на ГПР не кореспондира на словесното разяснение, че разходите по кредита се свеждат до възнаградителната лихва от 23,33 %. Относно взетите предвид допускания е налице взаимно препращане между договора и общите условия, без обаче на практика такива да са формулирани в нито една от релевантните клаузи. Ответникът, в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства, че посоченият в договора ГПР е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК формула. Последната не е инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед изложеното следва да се приеме, че договорът страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване е сред лимитативно изброените в чл. 22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора. Наред с това, уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за кредит, поради което същото е следвало да бъде включено в ГПР, което не е сторено.