Решение № 596 от 25.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 596 гр. София, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Красимира Медарова

Калин Калпакчиев при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора К.М.Иванов като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200749 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. И. Л., защитник на подс. П. Л. С. против решение № 162/20. 05. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 996/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК.

Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е насочено срещу аналитичната дейност на въззивния съд, като се изразява несъгласие с изводите му за недостоверност на обясненията на подсъдимия и представените от него писмени доказателства, както и на показанията на подкрепящите ги свидетели. Твърди се, че мотивите на САС са неясни и противоречиви, а съдебният акт не отговаря на изискванията на чл. 339 от НПК; че не са обсъдени всички възражения на защитата, че са игнорирани част от оправдателните доказателства. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наложеното наказание се сочи, че изтъкнатите от долустоящата инстанция отегчаващи обстоятелства в действителност нямат отношение към индивидуализацията му. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд или за намаляване на наказанието и прилагане на института на условното осъждане.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подс. П. С. се солидаризира с аргументите на защитата и моли касационната жалба да 1 бъде уважена.

Повереникът на гражданските ищци /дружество/ ООД и /дружество/ ЕООД и управителят им Н.Л. намират, че жалбата е неоснователна, тъй като не са допуснати претендираните нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание не е несъответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца.

Представителят на Върховната прокуратура също изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 260057/18. 10. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 1709/2020 год., Софийски градски съд е признал подс. П. Л. С. за виновен в това, че в периода от 13. 06.

2018 год. до 26. 06. 2018 год. в гр.Б., гр.Н. и гр.С., в условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б“ от НК – управител на /дружество/ ЕООД и на /дружество/ ООД, присвоил чужди пари на обща стойност 186 650.00 лева, собственост на тези дружества, връчени в това му качество и поверени му да ги пази и управлява, като длъжностното присвояване е в големи размери, поради което и на основание чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил три години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 от НК.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от пет години.

На основание чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК съдът е лишил подсъдимия от право да заема материалноотговорна длъжност за срок от три години, а на основание чл. 37, ал.1, т. 7 от НК – от право да упражнява професия или дейност, свързана с материална отчетност за срок от три години.

На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци /дружество/ ООД и /дружество/ ЕООД обезщетение за имуществени вреди съответно в размер на 148 250 и на 38 400 лева ведно със законната лихва от датата на увреждането.

Присъдата е проверена по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение или за увеличаване на наказанието, ако не бъде възприета тезата за съставомерност на деянието по чл. 203 от НК. Въззивна жалба е била депозирана и от подсъдимия с искане да бъде оправдан. С решение № 162/20. 05. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 996/2023 год., САС е изменил първоинстанционния съдебен акт в санкционната му част, като е увеличил размера на наказанието лишаване от свобода от три на четири години, определил е първоначален общ режим на изтърпяването му и е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е основателна, макар и не по всички съображения, 2 изложени от защитата.

По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:

Възраженията, отнасящи се до касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да получат отговор преди останалите оплаквания на жалбоподателя, защото евентуалното наличие на процесуални нарушения от категорията на съществените предопределя обхвата на касационната проверка и изхода на делото.

Преди всичко следва да се отбележи, че е незаслужен упрекът към решаващия състав на САС, отнасящ се до съдържанието на постановеното от него въззивно решение.

Непредубеденият прочит на материалите по делото не показва да са допуснати значими отклонения от изискванията на чл. 339 от НПК, които да налагат отмяната на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Не се установяват твърдените от защитата логически грешки и вътрешни противоречия при формиране на съдебните изводи по фактите и правото. Въззивният съд е описал детайлно и в хронологична последователност възприетата от него фактология, като е посочил изрично относно кои обстоятелства изводите му съвпадат с тези на първата инстанция и досежно кои факти е направил различни констатации от нея. Наред с това е обективирал собствения си доказателствен анализ като е дал пространен отговор на възраженията на защитата касателно достоверността на обясненията на подсъдимия и на показанията на разпитаните свидетели, както и на писмените доказателства, включително и на тези, допуснати по искане на С. и неговия защитник, след което е отразил какви са изводите му относно съставомерността и правната квалификация на деянието и какво наказание следва да бъде наложено на подсъдимия. Най-сетне в решението се съдържат и дължимите съображения по основателността на предявените граждански искове.

Отделеното значително място на особеностите, характеризиращи продажбите на дванадесетте имота, не съставлява недостатък на решението, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. Контролираната инстанция е била длъжна да установи и анализира тези обстоятелства на първо място, защото те са част от фактическите рамки на обвинението; второ, защото е била сезирана с протест срещу оправдателната част на първоинстанционния акт и най-сетне, защото е съд по фактите и по силата на чл. 314 от НПК дължи цялостна служебна проверка на присъдата. Следва да се отбележи освен това, че дори и след оправдаването на подсъдимия по обвинението за извършване на улесняващо престъпление по чл. 220 от НК, начинът, по който са сключени дванадесетте сделки запазва правното си значение, най-малкото защото чрез тях подсъдимият е придобил фактическата власт върху предмета на престъплението и така е получил възможността да се разпорежда с него в свой личен интерес, а наред с това, както правилно е отбелязал въззивният съд, те имат отношение към индивидуализация на наказанието.

Възраженията срещу доказателствено-аналитичната дейност на САС също не могат да бъдат споделени.

Контролираната инстанция е изпълнила в цялост задължението си за разкриване на истината по делото, като е проявила необходимата процесуална активност и в рамките на проведеното въззивно съдебно следствие е разпитала повторно свид. Б.С. и е допуснала и 3 разпитала в качеството на свидетел А.П.. Що се отнася до лицето М.А. вярно е, че след като на досъдебната фаза е установено, че той е напуснал страната и е в неизвестност, нито първостепенният, нито въззивният съд са положили усилия за откриването и призоваването му, но това обстоятелство не обосновава претендирания от защитата процесуален резултат – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, защото обстоятелствата, свързани с извършените на 19. 07. 2018 год. от подсъдимия действия в /банка/ са изяснени посредством други доказателствени средства.

Начинът, по който САС е изградил вътрешното си убеждение относно правно значимите обстоятелства, също не заслужава критиката на жалбоподателя. То е формирано при стриктно спазване изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. В основата на констатациите за заеманата от С. длъжност, фактически възложената му дейност, действията му във връзка с дванадесетте инкриминирани договора за покупко-продажба на недвижим имот и тези, извършени впоследствие, са поставени единствено годни доказателствени източници, които са били надлежно събрани и внимателно проверени.

Въззивният съд е подходил с дължимото внимание към обясненията на подсъдимия, отчитайки двойствената им природа на доказателствено средство и на такова за защита, като е посочил в коя част те са достоверни и досежно кои обстоятелства не следва да бъдат кредитирани. След като е установил съответствие между твърденията на П. С. и показанията на свидетелите Н.Л. и Е.С., САС е заявил доверието си към посоченото от подсъдимия относно неформално разпределение на ролите между двамата управители при съвместното управление на ощетените юридически лица /дружество/ ЕООД и /дружество/ ООД. Именно въз основа на заявеното от С. и Л. последният е определен от съда като водещ във вземането на решения за определянето на цени и избор на съконтрагенти. Като косвено доказателство в тази насока са били ползвани и показанията на М.Д., Д.Г.,, З.Й. и С.Г., доколкото всеки от тях е свидетелствал за различен период от време и за различен аспект от дейността на дружествата и на техните управители. Ето защо оплакването за недопустимо предположение досежно коментираното обстоятелство е голословно и не се основава на събраните по делото доказателства. Направеното от въззивния съд фактическо заключение не може да бъде оборено и с изтъкнатите в жалбата доводи за равнопоставеност на подсъдимия и свид. Л., защото в Търговския закон не съществува забрана за фактическо разпределяне на правата, задълженията, конкретните ангажименти и отговорностите на съуправителите при оперативното управление на представлявания от тях търговец.

В същото време изрично е очертан кръгът от обстоятелства, за които обясненията на подсъдимия са оценени като неотговарящи на истината, като това също не е сторено произволно, а след детайлното съпоставяне на този доказателствен източник с останалите гласни и писмени доказателства и доказателствени средствва по делото. Така с оглед посоченото от свидетелите Н.Л., Е.С., М.Д., В.А. и З.Й. е направен извод, че С. не е уведомил нито другия управител, нито който и да било от редовите служители за продажбата на дванадесетте апартамента и за условията, при които са сключени договорите.

Отчитайки, че свид. Л. е бил работодател на четирите свидетелки, контролираната инстанция е потърсила потвърждение на заявеното от тях в други доказателствени 4 източници и е открила такова в показанията на свид. И.А. който не е свързан със страните по делото и е установил случайно продажбата на един от апартаментите при проверка в Агенция по вписванията във връзка с намерение на негови клиенти да купят същия имот.

Като косвено доказателство в тази насока са изтъкнати действията на свид. Л. по отношение на свид. М.В., мотивирали я да прехвърли на свид. Д.В. дружеството, закупило четири от дванадесетте апартамента, както и заведените граждански дела за обявяване нищожността на сделките.