Решение № 266 от 14.12.2020, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 266 гр. Перник , 04.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на пети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател: РЕНИ П. КОВАЧКА

Членове:

ТАТЯНА И. ТОДОРОВА

МАРИЕТА С. ДИНЕВАПАЛАЗОВА като разгледа докладваното от МАРИЕТА С. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА

Въззивно гражданско дело № 20201700500517 по описа за 2020 година Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 14894/10.07.2020 г., уточнена с молба с вх. № 4346/09.10.2020 г., на И. А. М., представляван от пълномощника адв. В. Б., против решение № 757/16.06.2020 г. , постановено по гр.д. № 8325/2019 г. на Районен съд – Перник , в частите му, с които по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД , представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу жалбоподателя обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на 01.07.2016 г. между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ), за разликата над сумата от 1689,60 лева до целия присъден размер от 7259,34 лева, ведно със законната лихва за забава върху тази част от главницата от датата на подаване на заявлението-30.07.2019 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 949.59 лева (деветстотин четиридесет и девет лева и петдесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата, считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 30.07.2019 г., за които вземания е издадена заповед № 3043 за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч. гр. д. № 4508/2019 г. на Районен съд – Перник . Решението се обжалва и в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца 522,42 левасъдебни разноски за исковото и заповедното производство, присъдени съобразно уважената част от исковете.

Горепосоченото първоинстанционно решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД , 1 представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу И. А. М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 1689,60 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на 01.07.2016 г. между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ), ведно със законната лихва за забава върху тази част от главницата от датата на подаване на заявлението-30.07.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частите, с които исковете са отхвърлени за сумата от 2344,66 лв. (две хиляди триста четиридесет и четири лева и 66 ст.), представляваща договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 20.07.2019 г.

(падеж на последна погасителна вноска), и за разликата над присъдения размер от 949.59 лева (деветстотин четиридесет и девет лева и петдесет и девет стотинки) , представляваща обезщетение за забава върху главницата, считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 30.07.2019 г., до целия предявен размер от 970.93 лева, за които вземания е издадена заповед № 3043 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4508/2019 г. на Районен съд – Перник .

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на решението в обжалваните части. Жалбоподателят твърди, че процесният договор за кредит е недействителен поради противоречие с нормите на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 8, т. 10 и т. 11 ЗПК и счита, че дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поддържа, че с извършените от него плащания в размер на общо 8310,40 лева е погасявал само главницата на предоставения кредит и сочи, че дължи на ищеца само неплатения остатък от главницата от 1689,60 лева, вместо присъдените с решението 7259,40 лева. С оглед изложеното жалбоподателят моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените срещу него искове на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД да бъдат отхвърлени в посочените части. Претендира и направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, представлявана от процесуалния представител юрисконсулт М. М.-С., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се служебно прихващане на присъдените разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предмет на въззивно разглеждане са предявените о т „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И. А. М. обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Приложено е ч.гр.д. № 4508/2019 г. по описа на ПРС, от което се установява, че по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено по пощата на 29.07.2019 г., 2 е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника И. А. М. за вземанията, предмет на настоящите искове. Длъжникът бил уведомен за заповедта и подал в срок възражение по чл. 414 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на настоящите установителни искове по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането. Същите са предявени в срока по чл. 415 ГПК и са процесуално допустими.

Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството пред районния съд писмени доказателства, че между "„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ) като заемодател и ответника И. А. М. като заемополучател на 01.07.2016 г. е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя паричната сума от 10000 лв. под формата на потребителски заем срещу задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ размер от 18698,40 лв. на 36 месечни погасителни вноски в размер от 519,40 лв., с падеж на 20-то число от месежа, като на първата вноска на 20.08.2016 г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35,45 % и годишен процент на разходите от 45,68 %. Установява се от договора, че ответникът е избрал да сключи и застраховка „Защита на плащанията“ със застрахователна премия от 2016 лева. В договора е предвидена и такса ангажимент на стойност 350 лева. В чл. 7 от договора е отразено, че месечните погасителни вноски покриват компонентите на задължението в последователност разноски, лихва и главница.

Представеният по делото договор за паричен кредит е копие на оригинала, но върху същия фигурира подпис на представител на дружеството- заемател, както и такъв на кредитополучател, с изписано на ръка име на кредитополучателя и дата на подписване. С подписването на договора, ответникът е удостоверил, че е запознат с всяка една от клаузите на договора, с погасителния план (част от договора).

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание, поради което и на основание чл.20а ЗЗД има силата на закон между страните. При установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а именно да върне предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете, уговорени в договора.

Съгласно чл. 2 от договора за кредит част от кредита на стойност 3514,87 лева е послужила за погасяване на задълженията на ответника към кредитора "„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ) по предходни договори за кредит с № *** и с № ***. По делото не се спори, а и от заключението на приетата съдебносчетоводна експертиза, която и настоящият състав кредитира като компетентно изгответна, се установява, че заемодателят е удържал сумата от 3514,87 лева от общия размер на кредита, заедно с таксата ангажимент от 350 лева и е превел остатъка от 6135,13 лева по банков път по посочената в чл. 1 от договора сметка на кредитополучателя на 04.07.2016 г.

Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията на сключения договор между ответника и първоначалния кредитор, намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че процесният договор не отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно изискванията на чл. 22 ЗПК. В договора е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му, посочен е фиксиран лихвен процент, посочен е годишен процент на разходите; съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер, падеж (обективиран в самия договор), както и останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК реквизити. Тъй като в чл. 2 от договора е уговорено, че заетата сума се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК 3 за посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор, в съответствие с чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т.11, която е приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план. Не е приложимо и изискването на чл. 11, ал.

1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит. Поради това процесният договор за кредит е действителен, породил е действие между страните и не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че уговорката в процесния договор за кредит за заплащане н а „такса ангажимент“ от 350 лева е недействителна.

Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда принципа на свобода на договарянето, но той не може да оправдае уговарянето на клаузи, противоречащи на повелителните норми на закона и добрите нрави. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От гореизложеното се налага извода, че разходът "такса ангажимент" е известен на кредитора при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява "общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в "ГПР" по процесния договор за кредит. На следващо място, услугата „ангажимент“ е във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме, че попада в приложеното поле на чл.10а, ал.1 ЗПК. Поради това претендирането от потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то кредиторът неправомерно я е удържал от общата стойност на предоставения кредит.