Решение № 232 от 23.04.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002102516 по описа за 2024 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Й. Л. Й., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Д. срещу решение № 156/22.04.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 204/2024 г. на Хасковския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 5/13.01.2024 г. по гр. дело № 720/2023 г. на Харманлийския районен съд (ХРС), искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото срещу него наказателно производство по ДП № 722/2022 г. на РУ на МВР - [населено място] и пр. пр. № 5812/2022 г. на РП-Х., което е било прекратено с постановление на прокурор, е отхвърлен за разликата над сумата 600 лв. до пълния му предявен размер от 5 001 лв.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в молба от 27.03.2025 г.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба; оспорва я в откритото съдебно заседание чрез прокурор А., който излага съображения за неоснователност на същата.

С определение № 6037/20.12.2024 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното 1 обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 (раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на обвинението и дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение; всички други наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване. От друга страна следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение се определя глобално – за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразното наказателно преследване срещу него. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил и оценил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, размерът на обезщетението е в съответствие с принципа на справедливост. Поради това, в мотивите към решението си съдът трябва да обсъди всички конкретни релевантни обстоятелствата, установени по делото, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

В случая въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: При проверка от полицейски служители, извършена на 22.12.2022 г., ищецът е бил спрян и тестван за употреба на наркотични вещества и тестът установил употреба на метамфетамин.

По повод на тази проверка е било образувано ДП №722/2022 г. по описа на РУ на МВР2 [населено място]. Ищецът не се съгласил с резултата от теста и бил откаран в ЦСМП [населено място], където му е била взета кръвна проба, назначена е била и съдебномедицинска експертиза за установяване дали в кръвната проба на ищеца се откриват наркотични вещества. Също на 22.12.2022 г. на ищеца са наложени и две принудителни административни мерки (ПАМ) – прекратена е регистрацията на моторното му превозно средство (МПС) за срок от 6 месеца и временно е отнето свидетелството му за управление – до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Заключението на съдебно-медицинската експертизата е постъпило по досъдебното производство на 04.05.2023 г., а на 01.06.2023 г. разследващият полицай е дал заключително мнение, с което е предложил на наблюдаващия прокурор досъдебното производство да бъде прекратено, тъй като няма извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. С постановление от 21.06.2023 г. воденото срещу ищеца досъдебно производство е било прекратено и постановлението е влязло в сила на 04.07.2023 г. По досъдебното производство спрямо ищеца не е била взета мярка за неотклонение. Производството е започнало като бързо и впоследствие е било преобразувано по общия ред. Така воденото срещу ищеца наказателно производство се е отразило негативно върху емоционалното му състояние, на което сочи промяната в начина му на живот – започнал е да изпитва притеснения и безпокойство, страдал е от безсъние, накърнен е бил авторитетът му. Тези вреди ищецът е търпял през целия период от време, в който се е провеждало досъдебното производство, което е продължило около 6 месеца. По време на воденото разследване ищецът е изпитвал притеснения от съществуващата възможност да бъде признат за виновен в извършването на престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“. Съдът е приел и че така претърпените от ищеца неимуществени вреди от преживяното, се намират в причинна връзка с действията на органите на ответната ПРБ.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е счел, че сумата 600 лв., присъдена с първоинстанционното решение, е съобразена с общия принцип за обезщетяване на причинените неимуществени вреди по справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и че ще възмезди в достатъчна степен ищеца за претърпените от него тревожност и емоционална потиснатост. В тази връзка съдът е посочил, че намира за недоказани други претърпени от ищеца вреди, които да мотивират определянето на обезщетение в по-висок размер; приел е, че при съвкупния анализ на ангажираните по делото доказателства не се установява ищецът да е претърпял много силно и/или продължително емоционално разстройство, което да е довело до по-дълбоко засягане на неговото психично здраве или да е предизвикало трайни негативни последици в това отношение, освен посочените по-горе временни стрес, безсъние и нервност. По така изложените съображения окръжният съд е намерил въззивната жалба на ищеца за неоснователна, като отново е посочил, че обезщетение в размер от 600 лв. ще го възмездни в достатъчна степен за претърпените от него негативни емоции. В тази връзка съдът е посочил още, че от една страна периодът от около 6 месеца, в който наказателното преследване е приключило, е разумен срок по смисъла на закона, а от друга страна е съобразил, че по отношение на ищеца не била взета мярка за неотклонение, поради което липсвало каквото и да е ограничаване или засягане на 3 гражданските му права. Относно наложените на ищеца ПАМ съдът е приел, че не е установено по делото те да се отразили негативно в степен на обичайните неудобства, нито това да се отразило на работата му. В отговор на доводите във въззивната жалба на ответната ПРБ относно размера на обезщетението, окръжният съд е изложил съображения, че действително срокът за приключване на наказателното производство е бил сравнително кратък и спрямо ищеца не била наложена мярка за неотклонение, поради което отново е приел, че определеното обезщетение в размер 600 лв. отговаря адекватно на стреса, притесненията и чувството на неудобство, които ищецът е изпитал в рамките на шестте месеца, през които, макар и временно, му е било отнето свидетелството за управление на МПС.

Настоящият съдебен състав намира, че в противоречие с възприето по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, въззивният съд, макар да е обсъдил и съобразил част от посочените в практиката на ВС и ВКС критерии (разумната продължителност на наказателното преследване срещу ищеца, липсата на отражение на същото върху здравословното състояние и работата му), не е приложил критериите в тяхната цялост, като не е взел предвид и не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, установени по делото, които в случая са релевантни за определянето на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, предвид което касационната жалба е частично основателна.

На първо място, окръжният съд не е съобразил вида, характера и тежестта на воденото срещу ищеца досъдебно наказателно производство – за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Същото не е тежко – за него е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 3 години. Съставът на престъплението обаче изисква да е „установена по надлежния ред“ „употреба на наркотични вещества или техни аналози“, след която употреба деецът „управлява моторно превозно средство.“ В случая органите на досъдебното производство са приели за установена употреба на наркотично вещество „метамфетамин“ при полево изследване на ищеца с техническо средство „дрегер дръг тест 5000“, без да са сигурни, че същото покрива изискуемата сериозна степен на надеждност. Напротив – в постановлението за прекратяването на досъдебното производство прокурорът изрично е приел, че в хипотеза като настоящата, когато деецът оспорва резултата от теста, този резултат от полевото изследване с техническо средство не може да се цени като доказателствен източник за установяване употребата на наркотици, а меродавен е резултатът от химико-токсилогичното изследване на експертизата. Като не е съобразил тези установени по делото обстоятелства, както и това, че макар на ищеца да не е била наложена мярка за неотклонение, но въпреки неговото несъгласие с резултата от полевия тест, той е бил задържан за срок от 24 часа и са му били наложени двете ПАМ – прекратяване на регистрацията на автомобила му и отнемане на свидетелството му за управление, въззивният съд не е отчел, че без да е налице законово основание за това, е било ограничено правото на свобода на ищеца за 24 часа и той е търпял в продължение на повече от 6 месеца ограниченията, наложени му с ПАМ.

Касационните доводи на ищеца в тази насока са изцяло основателни. Неоснователни са доводите на ответната ПРБ, че тя не носела отговорност за действията на полицейските 4 служители – такива в МВР. Макар последните поначало да са административни органи, осъществяващи административна дейност, те са и разследващи правозащитни органи, действали в случая във връзка с разкриване и събиране на доказателства за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК – в рамките на предприетото срещу ищеца незаконно наказателно преследване, развило се под надзора и ръководството на наблюдаващия прокурор. Следователно, ответната ПРБ носи деликтната имуществена отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при условията на солидарност – чл. 53 от ЗЗД и чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ – и за извършените под нейния надзор действия на полицейските служители, включително – за задържането на ищеца и за наложените му ПАМ, като изцяло от неговата воля зависи срещу кого от процесуалните субституенти на държавата да насочи иска си.