Решение № 207 от 27.02.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 207 гр. Варна, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Елка Н. Иванова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20253100500056 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производството е въззивно и е образувано по въззивна жалба от Д. Г. П., чрез адв. Б. (ВАК) против Решение № 4316 от 02.12.2024 година, постановено по гр.дело № 1093/2024 година, с което ВРС е отхвърлил предявените от Д. Г.

П., ЕГН ********** против М. Г. М., ЕГН ********** и Е. М. М., ЕГН **********, субективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на причинени на 05.06.2016 г. телесни повреди – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, установено с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 05.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

Съобразно отразеното във въззивната жалба решението се явява неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че съдът неправилно е възприел и интерпретирал фактическата обстановка, като на тази основа и самия акт се явява необоснован. Излага се, че давността следва да започне протичане от 1 привличането в качеството на обвиняем на лицата, осъществили престъплението, като за целта се цитира и ТР № 5 от 2006 година на ВКС. В заключение, се цитира също така и допълнителна съдебна практика, и се настоява съдът да отмени атакувания съдебен акт, и да уважи претенциите.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от страна на М. Г. М. и Е.

М. М., чрез адв. Р. (ВАК), с които се излагат аргументи против въззивната жалба и в подкрепа на вече постановения съдебен акт. По същество искането е съдът да потвърди решението.

Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.

В съдебно заседание по делото въззивника е редовно призован, не се явява, не се представлява. Постъпило е писмено становище от страна на адв.

Б. – негов процесуален представител, с което се излага становище по хода на делото и на спора.

Въззиваемите страни, редовно призовани, не се явяват, представляват се от адв. Р. (ВАК), която моли съдът да потвърди решението.

За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:

В исковата си молба пред ВРС, ищеца Д. Г. П. е заявил, че на 05.06.2016 година ответниците М. Г. М. и Е. М. М. го нападнали пред двора на дома му в гр. Варна и му нанесли побой с юмруци и ритници. В резултат на тези действия се установило счупване на долната челюст на пострадалия в областта на двата долночелюстни ъгъла, като за периода от 07.06.2016 година до 10.06.2016 година той е бил хоспитализиран в КЛЧХ към УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД. Вследствие на побоя му били причинени и следните травматични увреждания: мораво кръвонасядане с неправилна форма и диаметър около 3 см по долния клепач лявото око, разляти болезнени подутини в областта на двете бузи и двата долночелюстни ъгъла, дълбоки червеникави ожулвания с диаметър около 2 см по предната повърхност на двете колена, ивичесто ожулване с ширина 1 см и дължина 4 см по страничната повърхност на лявата мишница. Сочи, че счупването на долната челюст съставлява средна телесна повреда, а останалите увреждания са обусловили болка и страдание. Ищецът е посочил още, че с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. на ВРС ответниците били признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2 НК и твърди, че на 09.10.2020 година е предявил граждански иск за обезщетяване на претърпените вследствие на престъплението неимуществени вреди в рамките на наказателния процес, но същият не бил приет за съвместно разглеждане от съда. Приема, че търпи морални болки и страдания от деянието, за които не е обезщетен и моли съдът да осъди ответниците да му заплатят солидарно сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лева - представляваща обезщетение за 2 неимуществени вреди, настъпили вследствие на причинени на 05.06.2016 г. телесни повреди – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, установено с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 05.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

О т фактическа страна е било установено, че с присъда по НОХД № 2628/2020 година, по описа на ВРС ответниците М. Г. М. и Е. М. М. са признати за виновни в това, че на 05.06.2016 година, в гр. Варна, в съучастие като съизвършители, са причинили на ищеца Д. Г. П. средна телесна повреда, изразяваща се в двустранно счупване на долната челюст в областта на двата долночелюстни ъгъла, което е обусловило трайно 2 затруднение във функцията на дъвчене и функцията на говора за период не по - малък от 2-3 месеца – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.

За да приеме недължимостта на търсената сума, ВРС е уважил възражението за изтекла давност, като се е позовал именно на нея.

Виждането на въззивния съд е следното:

Наказателно-процесуалноправният институт на гражданския иск е създаден в изпълнение на задължението на държавата към гражданите да им осигури най-пряк път на защита при увредени имуществени и неимуществени интереси, които не са следствие от възникнали в гражданския оборот при сделки, неоснователно обогатяване и деликт облигационни отношения, а са причинени в резултат на извършено престъпно посегателство. Когато вътрешният ред осигурява на пострадалите правно средство за компенсация, като предявяването на иск с конституиране като граждански ищец, държавата е длъжна да следи те да се ползват от основополагащите гаранции на чл. 6, § 1 КЗПЧОС /делото Анагностопулос срещу Гърция, номер 54589/00, пар. 31 и 32, 3-ти април 2003 година, делото Гусис срещу Гърция, номер 8863/03, пар.

34 и 35, 29-ти март 2007 г., делото Динчев срещу България, номер 23057/03, пар. 31, 41 и 48, 22-ри януари 2009 г., делото Атанасова срещу България, номер ц, § 40, 2-ри октомври 2008 г. /.

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, общата давност е петгодишна, като тя започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. При вземане, възникнало на основание деликт, в ЗЗД са уредени две хипотези - в първата от тях, вземането става изискуемо от момента на извършване на деликта, когато извършителят е известен. При тази хипотеза, откриването на дееца съвпада с настъпване на деликта. Във втората хипотеза, деликтът е осъществен, но вземането не е станало изискуемо оттогава, а става изискуемо от момента на откриване на дееца - чл. 110 ЗЗД, вр. чл. 114, ал. 3 ЗЗД .

3

В конкретния случай и това е видно от данните по делото, ищеца е знаел кои са извършителите и е съвсем конкретно е посочил същите в разпита си от 26.07.2017 година /вж.л.135,том.1/, както и в последващите си разпити. Става ясно още, че той и извършителите, макар да не са съседи, живеят в един жилищен комплекс и се познават. Ето защо съвсем правилно ВРС е приел, че давността протича от датата на осъществяване на деликта.

По отношение на направените възражения за спиране и прекъсване на давността от страна на ищците, ВРС правилно е приел, че воденето на наказателно производство срещу деликвентите не спира давността, както и че давността не е спряна, нито прекъсната и с предявяване на граждански искове в наказателното производство. Това е така, защото макар и предявен на 09.10.2020 година /вж.том.1, л.121 НОХД/, гражданския иск е бил отхвърлен /вж.133/.Именно, поради неприемането им за разглеждане в наказателното производство, гражданските искове не са били разглеждани и по тях няма произнасяне по същество в наказателното производство. Изричното неприемане на гражданските искове в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник адвокат Б. още на 30.03.2021 година и при липсата на каквито и да е процесуални действия по тези искове, няма основание да се предполага, че те са очаквали неприетите им искове да бъдат разгледани от наказателния съд в по-късен момент, т. е. при знанието, че гражданските искове няма да бъдат разгледани в наказателното производство и достатъчният срок до изтичане на давността, в който е можело да бъдат предявени пред гражданския съд, не приема за основателни оплакванията на ищеца за лишаването му от ефективно средство за защита във въззивната жалба. С предявяването на гражданските искове, но неприемането им за разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за прекъсната. Това е така, тъй като съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, давността не се счита прекъсната ако искът не бъде уважен. Това следва на още по-голямо основание и в случаите, при които предявеният в наказателния процес граждански иск въобще не е бил приет за разглеждане. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б. "ж" от ЗЗД , тъй като ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната 4 давност като в тези случаи съдът се е позовал и на задължителна съдебна практика. При така установената по делото фактическа и правна обстановка ВОС приема, че установеният начален момент, от който тече погасителната давност е считано от 05.06.2016 година, петгодишният давностен срок е изтекъл на 05.06.2021 година, а исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена в съда на 29.01.2024 година, т. е. след изтичане на погасителната давност, поради което исковете по чл. 45 от ЗЗД , като погасени по давност, правилно са били отхвърлени. В тази връзка ВОС се позовава и на разрешенията, дадени в т. 2 на ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Така съдът приема, че началният момент, от който е започнал да тече давностният срок по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД това е датата на деликта.

В тази връзка ВОС приема за неоснователни съображенията на процесуалния представител на ищците, че началото на давността е от привличането в качеството на обвиняеми на ответниците, тъй като гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, защото за завеждането на гражданския иск не е необходимо деецът да е бил осъден с присъда, както и че е без значение изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми, наред с първоначалните - настоящи ответници по делото или прекратяването на наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите, по отношение на които не се претендират вреди от деликта. Отделно от горното, давността не е и спряна съгласно чл. 115 б. "ж" от ЗЗД , тъй като, ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. Ето защо, като съобрази всичко изложено до тук, настоящата съдебна инстанция приема, че решението се явява правилно.

От друга страна, съобрази, че макар да е представен Списък по чл.80 от ГПК, то реално отсъстват доказателства, че въззиваемите са извършили разноски в размер на 2 000 лева. По тези съображения следва да бъде отклонено искането за присъждане на разноски.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4316 от 02.12.2024 година, постановено по гр.дело № 1093/2024 година, по описа на ВРС, осемнадесети състав.

Решението подлежи на касационно обжалване пред състав на Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от съобщаването на страните, при условията на чл.280 от ГПК.