Решение № 80 от 11.02.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. София, 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана К.а

Гълъбина Генчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002104725 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. А. Й. чрез адв. К. В., срещу решение № 139 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 216/2023 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Тетевенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Й. А. Й. искове, както следва:

- за признаване за установено по отношение на Д. А. Й., че ищецът е собственик на основание давностно владение на ПИ с идентификатор [№] и на част от изградената в него сграда с идентификатор [№], а именно: две стаи и баня на първия етаж в дясната част от къщата, две стаи на втория етаж в дясната част от къщата и мазе в лявата част от къщата, по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-1788 от 30.10.2018г. на изпълнителния директор на АГКК;

- за признаване за установено по отношение на Г. О. А., че ищецът е собственик на основание давностно владение на горепосочените поземлен имот и част от изградената в него сграда, както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тях;

- за установяване по отношение на двамата ответници нищожност на договор за доброволна делба на недвижим имот - сграда, сключен между Д. А. Й. и Г. О. А. с акт № 98, том III, общ. рeг. № 2671/19.11.2021 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под вх. рeг. № 1

2480/19.11.2021 г., акт № 84, том II, дело № 808/2021 г.

Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците Г. О. А. и Д. А. Й. оспорват жалбата по съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 4742 от 22.10.2024 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка налице ли е очевидна неправилност (неправилно посочено „очевидна правилност“) на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът, сега касатор, не е осъществявал владение върху имота, предмет на спора, след като към момента на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ през 2002 г. той вече се бил установил в [населено място], където отишъл за да работи, макар в имота да е останала да живее неговата съпруга, както и че за придобиването по давност е необходимо владелецът да противопостави на собственика намерението си да свои вещта.

По делото е прието за безспорно, че страните са роднини и произхождат от общия наследодател А. И. Б. (А. Й. Б. или Б.), починал на 28.04.2015 г. Ищецът Й. А. Й. е негов син, ответницата Д. А. Й.- негова дъщеря, а ответникът Г. О. А. - негов внук (дете на сина му О. А. Й.).

Установена е идентичност между ПИ с идентификатор *** и двуетажна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и УПИ (парцел) [№] от кв. 34 по регулационния план на [населено място] с площ от около 1 030 кв. м., с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда.

Съгласно заключението на техническата експертиза, по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1963 г. процесният имот е извън регулация и попада в блок на ТКЗС.

През 1986 г. урбанизираната територия на селото е разширена, като е допуснато изменение на регулационния план и е създаден кв. 34, включващ парцели X., X., X., XV - предмет на спора, и X.. Процесната жилищна сграда, за която не са открити строителни книжа, е попълнена в кадастралната основа на приетата регулация през 2001 г.

С решение № К 1037 от 08.05.2002 г. на ОСЗ - [населено място] на наследниците на А. С. А. е възстановено на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ правото на собственост върху няколко земеделски имота, сред които овощна градина от 1,030 дка в местността „К.“ (т. 4 от решението). Вещото лице е посочило, че когато е съществувало Т. и е предприето строителството на сградата, не е имало парцел XV, доколкото земята е била извън регулация, в блока на ТКЗС; не се идентифицира документ, удостоверяващ учредено право на строеж от ТКЗС и не се установяват строителни книжа за сградата, за която обаче е издадено удостоверение за търпимост изх. № УТИД-04-20-27(1) от 24.03.2021 г. от главния архитект на Община - Т..

Въз основа на свидетелски показания е прието, че строителството на сградата е започнало през 1981 г. и е завършило през 1985 г., като е извършено върху земя, предоставена от ТКЗС 2 на А. Й. Б. (общият наследодател на страните), без да има издадени строителни книжа.

Къщата е изградена от наследодателя, съвместно със синовете му Е. Й., Й. Й. (ищец) и О. Й.

(баща на ответника Г. А.). От последните двама в започването на строежа се включил само О., тъй като по това време Й. бил в казармата. След уволнението му, Й. взел участие в строителството до завършването му, а О. влязъл в казармата докато сградата се строяла и се уволнил при завършването . След построяването в едната част от къщата останал да живее общият наследодател, а в другата (стаите от „дясната страна“) заживели ищецът Й. Й., неговата съпруга (св. А. Й.) и децата им, като от показанията на част от свидетелите (св. Е.

Й. и св. А. Й.) е прието за установено, че ползваната от наследодателя част от къщата (лявата половина) била обещана за О. срещу задължение той да го гледа. В периода 1995 2000 г. („преди повече от 25 години“ по данни на св. Е. Й.) ищецът напуснал имота заминал да работи в [населено място], установявайки се за постоянно там (със спорадични завръщания в селото), а неговата съпруга (св. А. Й.) продължила да живее в къщата, обитавайки дясната половината, до около 2019 г., когато била принудена да я напусне - била изгонена от О. Й. и членовете на неговото семейство. Свидетелят О. Й. и баща му А. Б. правили неуспешни опити да узаконят сградата, срещали се с част от наследниците на А. С.

А., от които търсели съдействие в качеството им на собственици на земята. През 2012 г. настъпило влошаване на отношенията между О. Й. и неговия баща, който се установил в дома на една от дъщерите си, където след няколко години (през 2015 г.) починал.

При разрешаването на спора съдът е съобразил и декларация по чл. 26 ЗМДТ, в която Й. Й. означил себе си като притежател на 1/2 ид. част от правото на собственост върху земята (парцел с площ от 1 050 кв. м.) и жилищна сграда (с Р. 225 кв. м.), а за титуляр на останалата 1/2 ид. част посочил своя брат - О. Й..

Въз основа на писмо от [община] изх. № МТД-40/1/ от 08.11.2022 г. съдът е приел, че процесните имоти са били декларирани от различни лица през годините след 1998 г., както следва: от ищеца Й. Й. с декларация № 9514/04.12.1998 г. (до 31.12.2009 г.); от общия наследодател на страните А. Б. с декларация № 224/08.04.2010 г. (за периода от 2010 г. до 31.12.2014 г.); от свидетеля О. Й. с декларация № 1218/27.12.2016 г. (за периода от 2016 г. до 31.12.2020 г.); и от ответника Д. Й. с декларация № 334/25.03.2021 г. (за периода след 2016 г. до настоящата календарна година).

С договор за доброволна делба на недвижими имоти № 74, том I, общ peг. № 305/03.02.2021 г. с нотариална заверка на подписите била прекратена съсобствеността върху недвижими имоти от урбанизирана и земеделска територия, включени в наследството на А. С. А.. На 04.03.2021 г. с нотариален акт № 124, том I, peг. № 554, дело № 36/2021 г. процесният поземлен имот бил прехвърлен от правоимащите наследници на ответниците Г. А. - 2/3 ид. ч., и Д. Й. - 1/3 ид. ч. Впоследствие, с договор за доброволна делба на недвижими имоти № 98, том III, общ peг. № 2671 от 19.11.2021 г. с нотариална заверка на подписите, ответниците се споразумели Г. А. да получи в изключителен дял и собственост жилищната сграда в закупения от тях поземлен имот, като за уравняване на дела в полза на Д. Й. е учредено безвъзмездно право на строеж върху дворното място.

При така установените обстоятелства, за да потвърди решението на районния съд за 3 отхвърляне на претенциите, окръжният съд е приел от правна страна, че поземленият имот е имал характеристиките на земеделска земя преди започване строителството, бил е част от блок на ТКЗС, като включването му в границите на урбанизираната територия е извършено през 1986 г. с разширяване на регулацията на селото, а построената в имота без строителни книжа жилищна сграда представлява незаконен строеж и като такъв не препятства неговото реституиране по аргумент от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Посочил е, че до приключване на реституционната процедура на 08.05.2002 г. давност не е текла, а след тази дата ищецът не е упражнявал фактическа власт върху имота и не е манифестирал спрямо възстановените собственици намерение за неговото своене. По показания на свидетелите към този момент той се установил и заживял в [населено място], а възстановените собственици изрично се противопоставяли на подобренията в къщата, казвайки на обитателите му да не предприемат нищо, докато не станело ясно в чий дял ще се падне същият. Поради липса на установено от него владение върху поземления имот ищецът не би могъл да го придобие по давност съгласно чл. 79 ЗС. Не е придобил и претендираните реални части от сградата дори и да ги е владял непрекъснато в сроковете по чл. 79 ЗС, след като е установено, че двете части - както помещенията (частта от сградата), върху които се претендира право на собственост, така и останалата част, не отговарят на законово установените минимални изисквания за жилище, поради което и нямат статут на самостоятелни обекти на правото на собственост.

Що се отнася до иска за нищожност на извършената между ответниците делба на сградата, съдът е приел, че същата е била придобита от праводателите на ответниците с реституиране на имота, тъй като правото на собственост върху земята се възстановява заедно с незаконния строеж, а между собствениците по реституция и извършилите на строежа възникват единствено облигационни отношения по повод изграждането на сградата. А закупувайки земята, върху която тя е построена, без изричното й изключване от прехвърлянето, ответниците са придобили собствеността и върху нея. Ищецът не е доказал съсобственост с негово участие върху сградата - в реална или идеална част, поради което предявеният иск за нищожност на договора за доброволна делба, сключен между ответниците, е неоснователен.

По приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Законосъобразен, обоснован на данните по делото и закона, е изводът на въззивния съд, че спорният имот като земеделска земя - част от блок на ТКЗС, включена впоследствие в регулационния план на населеното място и застроена с жилищна сграда без учредено право на строеж, е подлежал на възстановяване по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Законосъобразен е и следващият извод, че началният момент, от който упражняваното давностно владение може да породи правни последици, се свързва с момента на възстановяването на собствеността с решението на общинската служба по земеделие от 08.05.2002 г.

Очевидно неправилен - явно необоснован, обаче е следващият извод, че след като към момента на възстановяване на собствеността ищецът вече се e бил установил и заживял в друго населено място, то той не е упражнявал фактическа власт върху поземления имот и поради липса на установено владение не би могъл да го придобие по давност.

4

Както сам въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, още след построяването й в груб строеж през 1985 г. ищецът и семейството му - съпруга и деца, са заживели в една част от къщата - в стаите от дясната страна, а в лявата част е заживял бащата на ищеца. Приетото сочи на това, че още от момента на установяването си фактическата власт, по своето естество, е представлявала владение по смисъла на чл. 68, ал.