Решение № 5793 от 25.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5793 гр. София, 25.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100508399 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6980/17.04.2024 г., постановено по гр.д. № 3952/2023 г. по описа на СРС, 168 състав, е отхвърлен установителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 ЗУТОССР за установяване по отношение на ТП на НОИ, че ищецът Т. И. Ж., ЕГН **********, е работил по следните трудови правоотношения: 1/ на постоянен трудов договор при ЦК на ДКМС – гр.

София за периода от 01.10.1984 г. до 01.01.1986 г. на длъжност „Член на Централен Бригадирски щаб“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 230 лв.; 2/ на постоянен трудов договор при ЦК на ДКМС – гр. София за периода от 01.01.1986 г. до 01.09.1989 г. на длъжност „Инструктор“ в отдел „Работническа младеж“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 270 лв.; 3/ на постоянен трудов договор при длъжност БДМ – гр. София за периода от 01.09.1989 г. до 31.12.1989 г. на длъжност „Директор висша школа на управление“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 270 лв., което време се зачита за трудов стаж и трудов стаж при пенсиониране.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 1 ищеца в първоинстанционното производство – Т. Ж..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.

Въззивникът излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗУТОССР и т. 1 от Тълкувателно решение № 59 от 01.06.1962 г. на ОСГК на ВС, като неправилно е приел, че представеният от въззивника паспорт не може да послужи като начало на писмено доказателство, водещо до допустимост на свидетелски показания.

Счита, че е следвало показанията на разпитаните свидетели да бъдат взети предвид и искът да бъде уважен. Посочва, че представената декларация по чл.

8 ЗУТОССР установявала верността на твърденията на въззивника. Така мотивиран, моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 3 ЗУТОССР за установяване по отношение на ТП на НОИ, че ищецът Т. И. Ж. е работил по следните трудови правоотношения: 1/ на постоянен трудов договор при ЦК на ДКМС – гр. София за периода от 01.10.1984 г. до 01.01.1986 г. на длъжност „Член на Централен Бригадирски щаб“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 230 лв.; 2/ на постоянен трудов договор при ЦК на ДКМС – гр. София за периода от 01.01.1986 г. до 01.09.1989 г. на длъжност „Инструктор“ в отдел „Работническа младеж“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 270 лв.; 3/ на постоянен трудов договор при длъжност БДМ – гр. София за периода от 01.09.1989 г. до 31.12.1989 г. на длъжност „Директор висша школа на управление“ на пълно работно време, с ежемесечно трудово възнаграждение в размер на 270 лв., което време се зачита за трудов стаж и трудов стаж при пенсиониране.

За уважаване на предявения иск ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че през процесните периоди е полагал труд при посочените в исковата молба работодатели и на посочените длъжности, както и да установи работното време и начина на заплащане на положения труд.

Съгласно чл. 357, ал. 1 КТ трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж.

Действащото трудово и осигурително право предвиждат два начина за установяване на трудов и осигурителен стаж:

Първият се осъществява посредством определени документи (като трудова, осигурителна, занаятчийско-ученическа книжка или с удостоверение – УП-30, издадено въз основа на ведомости за заплати, присъствени списъци или др. документи), в които трудовият стаж се вписва от работодателя. Това действие се извършва на основание чл. 349, ал. 1, т. 9 КТ и е юридическо задължение на работодателя. Трудовата книжка и посоченото удостоверение имат материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК.

3

Вторият се налага, когато тези документи липсват. В тези случаи установяването на трудов и/или осигурителен стаж се извършва единствено по съдебен ред, в рамките на нарочно съдебно производство. Това производство е уредено в специалния Закон за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред – обн. ДВ бр. 26 от 29.3.2011 г., който отменя Указ № 527 от 1961 г. за установяване на трудов стаж по съдебен ред от 1961 г. (§ 1 ПЗР на ЗУТОССР). Това е процесуален закон, уреждащ едно съдебно производство по установяване на юридически факти, свързани с възникване, изменение или прекратяване на материални трудови и осигурителни правоотношения.

Под „установяване на трудов и/или осигурителен стаж“ се разбира определяне на неговото наличие и продължителност в правната действителност, по правилата за неговото изчисляване и удостоверяването на това обстоятелство по надлежен ред. Когато определен правен субект не иска да зачете конкретен времеви период като трудов и/или осигурителен стаж и да удостовери по съответния ред този период като такъв, възниква правен спор.

В Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред се съдържат три хипотези, които са предмет на три самостоятелни искови претенции: за установяване на трудов стаж, придобит след 31.12.1999 г.; за установяване на осигурителен стаж по Кодекса за социално осигуряване; за установяване на времето, което се зачита за трудов стаж и трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби.

Активната легитимация по исковете се извлича от нормата на чл. 2 ЗУТОССР. Работникът или служителят участва единствено в процесуалното качество на ищец. Пасивната легитимация е уредена в чл. 3 ЗУТОССР, който предвижда, че искът за установяване на трудов стаж се предявява срещу работодателя и съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт или само срещу поделението, когато работодателят е прекратил своята дейност.

Споровете за установяване на трудов стаж по съдебен ред са трудови 4 спорове – чл. 357, ал. 1 КТ. Общите правила на ГПК се прилагат и в това производство, доколкото не са предвидени специални такива в КТ, които да дерогират приложението им. ЗУТОССР пък предвижда специални правила във връзка с процесуалната легитимация, реквизитите и приложенията към исковата молба, допустимите доказателствени средства, държавните такси и разноските в процеса.

В този смисъл са и мотивите към Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2016 г. по тълк. д. № 2 / 2015 г. на Върховен касационен съд, ОСГК.

Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗУТОССР стаж по чл. 1, ал. 1 от закона може да се установява, ако пред съда се представи удостоверение, издадено от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за заплати и други, че документите са загубени или унищожени. Ал. 2 пък предвижда, че когато осигурителят е прекратил дейността си, без да има правоприемник, или не е прекратил дейността си, но ведомостите и книжата му са иззети по реда на инструкция на управителя на Националния осигурителен институт, издадена на основание чл. 5, ал. 13 от Кодекса за социално осигуряване, се представя удостоверение от съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, че в архивното стопанство липсват писмени данни за претендирания стаж.

Ищецът твърди, че в процесните периоди негов работодател е бил Централен комитет на Димитровския комунистически младежки съюз (ЦК на ДКМС), съответно неговия правоприемник Българска демократична младеж (БДМ), за което съдружие по делото са събрани доказателства, че е прекратило дейността си – Удостоверение от 26.09.2023 г. от СГС, фирмено дело № 1182/1990 г. и приложени към него Решение № 1/18.04.1990 г. за вписване на промени в наименованието на сдружението, Решение № 4/16.10.2012 г. за прекратяване на сдружението и обявяване на ликвидация и Решение № 5/05.06.2012 г. за заличаване на сдружението.

В настоящия случай работодателят е прекратил дейността си, без да има правоприемник, поради което на основание чл. 5, ал. 2 ответникът е издал удостоверение, че в Осигурителния архив на НОИ не са предавани за съхранение ведомости за заплати и трудовоправни документи на ЦК на ДКМС 5

– гр. София, а след прилагането през 1992 г. на Закона за конфискация на имуществото на БКП, ДКМС, БПС, ОФ и др., помещенията на ЦК на ДКМС били запечатани, архивните документи – изнесени и впоследствие загубени, поради което липсват ведомостите на ЦК и РК на ДКМС за гр. София.

Първоинстанционният съд правилно е посочил, че макар и да не става ясно дали изгубените документи се отнасят само за ищеца или и за други лица, са налице предпоставките за разглеждане на предявения иск.

Чл. 6, ал. 1 ЗУТОССР предвижда, че по исковете за установяване на трудов и осигурителен стаж не се допускат свидетелски показания, ако не са представени писмени доказателства, които установяват вероятността на трудовия/осигурителния стаж и които са издадени от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, и по време на полагане на стажа. Ал. 2 от същия член изброява в десет точки примерни документи, които представляват начало на писмено доказателство, при наличието на които ще бъдат допустими свидетелските показания.

В настоящото производство спорният въпрос се свежда до допустимостта на свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от закона.

Чл. 4, ал. 1 и 2 от Указ № 527 от 1961 г. за установяване на трудов стаж по съдебен ред от 1961 г., отменен с действащия в момента ЗУТОССР, предвижда, че по исковете за установяване на трудов стаж свидетелски показания се допускат само при наличност на писмени доказателства, които установяват вероятността на трудовия стаж и изхождат от учреждението, предприятието, ТКЗС или организацията, където е работил ищецът, или от друго държавно учреждение, предприятие, ТКЗС или организация, а документи, издадени от държавно учреждение, предприятие, ТКЗС или организация, където е работил ищецът, могат да послужат за начало на писмено доказателство по смисъла на предходната алинея, ако са съставени въз основа на книжа, ведомости и пр., водени в същото учреждение, предприятие, ТКЗС или организация по време на полагане на трудовия стаж.

Посоченият член от Указа е тълкуван в т. 1 от Тълкувателно решение № 59 от 1.VI.1962 г. по гр. д. № 54/62 г., ОСГК, където е посочено, че законодателят не прави разлика между „писмени доказателства“ и „документи“, а изброяването на същите в т. 14 от Наредбата за прилагане на 6