Решение № 1707 от 03.12.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1707 гр. Русе, 03.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Десислава Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Георгиева като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело № 20234520103117 по описа за 2023 година

Ищцата Т. С. Ц. твърди, че на 21.07.2022 г., сключила Договор за потребителски кредит № 4000849 с ответното дружество „Стик – Кредит“ АД по силата на който, ответникът „Стик – Кредит“ АД й предоставил парична сума в размер на 300 лв., а тя се задължавала да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: общ размер на кредита – 300 лв.; ГПР – 42,58 %; лихвен процент по кредита – 36 %; брой погасителни вноски – 24, като всяка вноска била дължима месечно на посочена в Договора за паричен заем дата; обезпечения – поръчител или банкова гаранция, като при непредоставянето на обезпечение при регламентипани едностранно от ответника условия и в 3-дневен срок, се претендирало връщане на сума в общ размер от 475,62 лв. Размерът на месечната погасителната вноска бил 79,27 лв., с включената неустойка за непредоставено обезпечение, като последната била в общ размер на 140,49 лв., т.е. около 50% от предоставения заем. Заявява, че договор за потребителски кредит бил недействителен поради противоречие на чл. 22 от ЗКП, не бил сключен в предвидения в чл. 10 от ЗПК форма, не бил съставен по начин, който да е ясен за потребителя, бил посочен ГПР, който бил понисък от реалния с оглед окончателното оскъпяване на финансовия ресурс, тъй като в ГПР не бил включен разходът, обозначен от кредитора като 1

„неустойка за непредоставено обезпечение", ищцата не била получила Общите условия на ответното дружество и не ги била подписала на всяка страница, а тези условия били част от цялото споразумение между страните.

ГПР бил посочен само като процентна стойност – 42,58 %. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Липсвала конкретизация относно начина по който бил формиран ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, а това нарушавало изискването за сключване на договора по ясен и разбираем начин, т. е. чл. 10, ал. 1 от ЗКП. Не бил представен подробен погасителен план на ищцата. Към договора за потребителски кредит била приложена таблица, озаглавена, Погасителен план, която не отговаряла на изискванията на ЗПК. В нея отначало че приемало, че на ищцата ще бъде начислявана неустойка за непредоставено обезпечение, при което общата сума, която ответникът претендирал от нея, възлизала на 475,62 лв. при чиста стойност на кредита от 300 лв. Договорът бил и недействителен поради заобикаляне на закона, тъй като неустойката била в размер на 140,49 лв., като в този случай ГПР надхвърлял многократно допустимия петкратен размер на законната лихва. Договорът за заем противоречал и на добрите нрави, тъй като кредиторът вменявал задължение на ищцата в 3-дневен срок от сключване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на ответника, като това лице се задължавало да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по ДПК, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо задължение на банката да заплати на ответника всички задължения на ищцата в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката получила писмено искане от страна на ответника за заплащане на тези задължения. Ако не се уважало искането да се приеме, че целия договор е нищожен, то претендират нищожност на отделни клаузи, а именно в чл. 27 във вр. с чл. 17 от договора, в който е определена неустойка в размер на 140,49 лв., като заявява, че тази клауза е противоречаща на добрите нрави. Твърди, че клаузата, касаеща договорната възнаградителна лихва, която била фиксирана на 36 % надвишава трикратния размер на законна лихва и в този случай договорната лихва нарушава добрите нрави.

Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да се прогласи 2 недействителността / нищожността на Договор за потребителски кредит № 4000849/21.07.2022 г., сключен между страните по делото, поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузи, съдържащи се в него, а именно чл. 27 от ДПК – неустойки, във вр. чл. 17 от ЗПК, както и чл. 1, т. 3, регламентиращ лихвен процент по кредита в размер на 36 %.

Ответникът „Стик – Кредит“ АД счита предявените искове за неоснователени.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С Договор за потребителски кредит № 4000849 от 21.07.2022 г., бил предоставен от ответника на ищеца кредит в размер на 300 лв.

Предоставеният кредит следвало да се изплати на 6 вноски с размер от по 79,27 лв., годишен процент на разходите бил 42.58%, годишен лихвен процент- 36 %. В чл. 27 от ОУ, вр. чл.17 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 0.9% от усвоената по кредита сума за всеки ден за който не било представено обезпечение, като тя трябвало да се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска, като и общото задължение по договора така ставало 475,62 лв.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Изхождайки от предмета на процесния Договор за потребителски кредит № 4000849 от 21.07.2022 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва 3 услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна4 ответника- кредитор клаузи на договора/.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.

В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК.

На първо място съдът прима, че уговорената в чл. 27, вр.чл.17 от договора неустойка, според която същата се дължи при неосигуряване в тридневен срок от сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 19 от ОУ условия или да предостави банкова гаранция в еднодневен срок, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния консултант.

По посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който 5 предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.

Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.