Решение № 3422 от 10.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3422 гр. София, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100513356 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника П. М. Й. срещу решение от 29.05.2020 г., поправено с решение от 15.01.2021 г., по гр.д. №14313/2018 г. на Софийския районен съд, 52 състав, с което е уважен предявеният от Областна администрация на Област София срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД за сумата от 2907,94 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неизползването на имот с адрес: гр. София, жк. ****8, за периода 01.02.2014 г. – 18.11.2014 г., ведно със законната лихва от 27.01.2016 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №4295/2016 г. по описа на СРС, 52 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо и неправилно постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е ползвал процесния апартамент през процесния период. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение, евентуално – да го отмени и да отхвърли изцяло предявения иск.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна Областна администрация на Област София в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.

1

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният установителен иск за неплатени такси „Битови отпадъци“, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са твърденията на въззивника, че СРС се е произнесъл по непредявен иск. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск - когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание, но не и при неправилна правна квалификация. В процесния случай е видно, както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, по което е било образувано гр.д. №4295/2016 г. по описа на СРС, ГО, 52 състав, така и от исковата молба, с която по реда на чл.422 ал.1 ГПК и в срока по чл.415 ал.1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело, че твърденията на Областна администрация на Област София са, че ответникът е ползвал процесния имот, който имот е частна държавна собственост, без основание. При тези данни, настоящият съдебен състав счита, че спорните права намират своето правно основание в чл.59 ал.1 ЗЗД. Фактическият състав по чл.59 ал.1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

2

Нормата на чл.59 ЗЗД представлява сложен фактически състав, съдържащ три елемента, които следва да са налице кумулативно, а именно: наличието на обогатяване, обедняване и особена връзка между тях /да произтичат от общи факти/. Обогатяването може да се изразява в увеличаване на актива, намаляване на пасива или спестяване на разходи, като задължително трябва да бъде имуществено. Връзката между двата посочени елемента дава основание на престацията. Разпоредбата изисква обогатяването да е станала за сметка на обедняването, т.е. да са причинени от един и същи факт. В конкретния случай фактическият състав на иска с правно основание чл.59 ЗЗД обхваща следните елементи: ищецът да е собственик на имота; ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и размера на обезщетението, изчислен на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от прилежащото му право на ползване на имота - наемната цена за този тип имоти.

По делото не е било спорно, а и се установява от представения акт за частна държавна собственост №09438/30.03.2017 г., че процесният недвижим имот е частна държавна собственост с предоставени права за управление на ищеца на основание чл.18 ал.1 ЗДС.

Не е спорно и е установено от събраните по делото доказателства, че към настоящия момент между страните липсва валидно правно основание ответникът да ползва процесния недвижим имот. Процесното споразумение от 02.08.2007 г. е подписано от пълномощник на ответника с валидно учредена представителна власт, но клаузата му /пар.2/, предвиждаща ответникът да заплаща месечно обезщетение, е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД – поради заобикаляна не закона – на императивната норма на чл.19 ЗДС вр. чл.13 ППЗДС, предвиждащи специален ред за отдаване по наем на имоти-държавна собственост, както е приел и първоинстанционният съд. Ето защо, следва да се приеме, че между страните липсва валидно сключен договор за наем, поради което и собственикът на имота има право да получи обезщетение за ползването му от лицето, което фактически е ползвало имота.

Ползването на процесния апартамент през процесния период от страна на ответника се установява от представените споразумение от 02.08.2007 г., в което се съдържа извънсъдебно признание от страна на ответника, че към датата на споразумението обитава и ползва имота, както и в молба от ответника до областния управител на Област София, с която е поискал да бъде отсрочено принудителното изпълнение на заповед №РД-1599/27.10.2017 г., което е предвидено за 19.11.2014 г., и удължаване срока за изземване на жилището до 10.12.2014 г., което също представлява извънсъдебно признание за ползването на имота през процесния период. Сочените от ответника липса на връчена нот. покана за разваляне на договора за наем, молба от ответника, рег. №94ПП/2-07/22.10.2013 г., с която е изразил съгласие относно дължими суми и искане за разсрочването им, и решение №176/09.01.2017 г., постановено по адм.д. №11672/2015 г. по описа на ВАС, влязло в сила на 09.01.2017 г., са ирелевантни по отношение факта на ползването на имота през процесния период. Ето защо, следва да се приеме, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е ползвал процесния недвижим имот през процесния 3 период.

С оглед на изложеното и доколкото съдът достигна до извод, че ищецът се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, както и че ответникът го е ползвал през процесния период без правно основание, то и искът по чл.59 ЗЗД е основателен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №110939/29.05.2020 г., поправено с решение №20013295/15.01.2021 г., постановено по гр.д. №14313/2018 г. по описа на СРС, ГО, 52 състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4