Определение № 641 от 11.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 641 гр. София, 11.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20248002103463 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Великотърновски университет „Св. Св. Корил и Методий“, ЕИК 104025653, подадена чрез процесуален представител адв. Д. Б. и по касационна жалба на М. В. М., подадена чрез процесуални представители адв. И. Н. и адв. Т.

П. против различни, неблагоприятни за всеки от жалбоподателите части на решение № 206/02.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 203/2024г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.

С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1620/29.12.2023г., постановено по гр.д. № 2236/2023г. по описа на Районен съд – Велико Търново, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ по предявените от М. В. М. с ЕГН [ЕГН] против Великотърновски университет „Св. Св. Корил и Методий“, ЕИК 104025653, представляван от ректора проф. д-р Д. Д. искове е призната за незаконосъобразна и отменена Заповед № РД-10-973/29.05.2023г. на работодателя, с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. 188, т. 3 вр. чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. първо и чл. 190, ал. 1, т.

1 от КТ на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение; М. В. М. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „доцент в катедра „Нова и най-нова история на България“ в Историческия факултет на университета, както и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 8914.19 лева, представляваща обезщетение в размер на разликата между получаваното от ищеца трудово възнаграждение преди уволнението и получаваното такова на новата му понископлатена работа поради незаконното уволнение за периода от 10.07.2023г. - 27.11.2023г., 1 ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.08.2023г. до окончателното плащане на задължението и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от М. В. М. с ЕГН [ЕГН] против Великотърновски университет „Св. Св. Корил и Методий“, ЕИК 104025653 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12185.23 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за период от незаконното уволнение до възстановяването му на работа общо 83 работни дни, както следва: 6 дни за 2021г.; 60 дни за 2022г. и 17 дни за 2023г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на задължението.

Във всяка от жалбите се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в неблагоприятната за всеки от жалбоподателите част, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени, съответно отхвърлени.

Касационният жалбоподател ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ обжалва въззивното решение в частта по уважените искове с правно основание чл. 344, ал. 1 от КТ, като поддържа, че въззивният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства, при едностранчив и формален подход при анализа им. Съдът не е съобразил, че нарушенията, за които на ищеца е наложено дисциплинарно наказание са установени; приложима е вътрешната нормативна уредба, а именно Правилника за вътрешния трудов ред в университета, текстовете на чл. 11, ал. 2, т. 3 от който са ясни и недвусмислени относно определения часови диапазон, в който преподавателите без аудиторна заетост за съответния ден следва да присъстват на работното си място. Неоснователни в тази връзка са наведените в исковата молба доводи за тяхната неяснота. Допуснатите от ищеца нарушения на установеното работно време, като се е явил на работа със закъснение повече от 1 час в продължение на четири дни са установени. При това е погрешен основният извод на въззивния съд, че деянията, за които на ищеца е наложено дисциплинарно наказание не съставляват нарушение на трудовата дисциплина в нарушение пределите на съдебен контрол по чл. 189 от КТ.

Касационният жалбоподател М. В. М. обжалва в решението в частта по отхвърления иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и поддържа неправилност на извода на въззивния съд, че работникът може да ползва неизползвания платен годишен отпуск след възстановяването на работа. Твърди, че при отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на заеманата преди длъжност не се възстановява правото на работника или служителя на платен годишен отпуск, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено. С решението по конститутивните искове трудовото правоотношение се възстановява във вида, в който е съществувало преди уволнението, но само за в бъдеще, каквото действие поначало имат конститутивните съдебни решения. Поддържа също, че искът по чл. 224 от КТ не е материалноправно обусловен от исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ и е независим от изхода на спора по последните.

В отговор на всяка от касационните жалби, ответникът по тях изразява становище, че не са 2 налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на другата страна.

Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на неблагоприятна част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Към всяка е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

В решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „доцент“ в катедра „Нова и най-нова история на България“ в Историческия факултет на университета. С оспорената заповед на ректора на университета от 29.05.2023г., връчена на 04.07.2023г., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за осъществени 4 закъснения за работа с повече от 1 час след започване на установеното, съгласно чл. 11, ал. 2, т. 3 от Правилника за вътрешния трудов ред във ВТУ работно време /с начален час на работа 8:00 часа/, а именно: на 11 – 13 април и на 19 април 2023г. и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ Съгласно чл. 11, ал. 2, т. 3 от Правилника за вътрешния трудов ред в университета, преподавателят без аудиторна заетост е длъжен да присъства в университета не по-малко от четири часа всеки работен ден от 8:00 до 12:00 часа. От събраните по делото косвени доказателства приел за установено, че в описаните в заповедта четири дни ищецът се е явил на работа със закъснение повече от час, както и че в тежест на ищеца е да докаже, че в тези дни се е явил на работа в 8:00 часа и е бил на работното си място до обяд. Съобразил, че след отмяна на предходно уволнение по съдебен ред, ищецът е започнал работа на 11.04.2023г., а конкретни трудови задачи са му възложени на заседание на катедрения съвет от 25.04.2023г.

В исковата молба законосъобразността на заповедта е била оспорена с твърдения, че ищецът не е осъществил сочените в нея дисциплинарни нарушения; за нарушение на чл. 189, ал. 1 от КТ при определяне на дисциплинарното наказание и за несъответност на допуснатото нарушение на тежестта на наложеното наказание; за неяснота на текста на чл. 11, ал. 2, т. 3 от ПВТР във ВТУ подлежащ на тълкуване относно това дали продължителността от 4 часа следва да е точно в този часови диапазон или само да започне в посочения часови интервал с оглед естеството на работа на преподавателите без предвидена аудиторна заетост, тъй като изпълнението на техните служебни задължения не е обвързано с присъствие на други преподаватели или студенти, както и за тенденциозно отношение, доколкото дните са първите четири от допускането му на работа, а дисциплинарното уволнение – трето подред.

3

При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че присъствието в университета, когато преподавателят няма лекторски и други подобни ангажименти, е лишено от смисъл щом не обслужва изпълнението на дейността, за която е нает. За преподавателската работа изрично е предвидена възможността по чл. 11, ал. 2 от Правилника за вътрешния трудов ред в университета да се работи на място извън учебното заведение. При положение, че с решение на катедрения съвет на ищеца реално е възложена работа едва след 25.04.2023г. не е ясно как неявяването на ищеца на работа в 8:00 часа е накърнило интереса на работодателя – без възлагане на работа присъствието на работното място е безсмислено. С тези мотиви обосновал, че явяването на ищеца на посочените в заповедта дати след 8:00 часа не съставлява дисциплинарно нарушение, поради което обосновал, че уволнението е незаконно само на това основание и е излишно да се обсъждат останалите въпроси. За безцелно от друга страна приел да излага самостоятелни съображения по неоснователността на доводите на ответника, основани на неправилно квалифициране на поведението на ищеца като дисциплинарно нарушение. Обосновал в заключение основателност на конститутивните искове, а с оглед липсата на спор по делото, че за исковия период ищецът е работил на пониско платена работа основателност и на осъдителния иск за обезщетение в размер на разликата в заплатите – 8 914.19 лв. Искът по чл. 224, ал. 1 от КТ приел за неоснователен с мотив, че трудовото правоотношение между страните се възстановява по силата на съдебното решение и компенсирането на платения годишен отпуск с парично обезщетение по чл. 224 от КТ влиза в непримиримо противоречие със забраната по чл. 178 от КТ.

Посочил, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата на чл. 172 и сл. от КТ. В този смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ поддържа, че въззивният съд се произнесъл по значими въпроси в противоречие с практиката на ВКС, която подробно цитира, както следва:

1/ Налице ли е дисциплинарно нарушение, когато работникът/служителят не е изпълнил свое трудово задължение, регламентирано с вътрешен акт на работодателя?;

2/ От значение ли са за определяне дисциплинарната отговорност на работника/служителя и съответно за съдебния контрол върху дисциплинарното производство обществената значимост на професията, както и липсата на самокритично отношение към осъщественото поведение?;

3/ Задължен ли е въззивният съд по чл. 12, чл. 154, ал. 1 и чл. 235 вр. чл. 269, изр. 2 от ГПК, при формиране на правните си изводи и фактически констатации, в мотивите си да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства и да изясни хипотезите на приложимата материалноправна норма?

Твърди също очевидна неправилност на решението като явно необосновано и при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос налице ли е дисциплинарно нарушение, когато работникът/служителят не е изпълнил свое трудово задължение, 4 регламентирано с вътрешен акт на работодателя е обусловило правните изводи на съда и постановения резултат по делото. Това разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 389 от 4.10.2012г. по гр. д. № 282/2012г., IV ГО; решение № 576 от 30.09.2010г. по гр.д. № 700/2010г., IV ГО; решение № 246 от 18.01.2021г. по гр.д. № 1156/2020г., IV ГО и др. Налице е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.