Решение № 262484 от 09.11.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 262484

09.11.2021 година, град Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и първа година, в състав РАЙОНЕН СЪДИЯ:

ТОСКО АНГЕЛОВ при участието на секретаря Марина Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 7878 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са претенции с правна квалификация чл. 32, ал. 2 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС от С. Н.У. срещу А.Н.У..

Ищецът твърди, че с ответника са съсобственици на сграда с идентификатор *** по КК на гр. П. при квоти, съответно 5/8 ид.ч. и 3/8 ид.ч. Сградата се състояла от 5 помещения, като едното било ползвано за живеене, а останалите за склад. Твърди, че ответникът ползвал по-голяма част от сградата. Иска разпределянето на ползването на сградата и присъждането на обезщетение в размер на 2000 лева за лишаването от възможността да ползва имота съобразно правата му за периода от 17.07.2018г. до 17.05.2019г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника А.У..

Твърди, че сградата се състои от три помещения- едно жилищно от 32 кв.м. и две складови с площ от общо 43 кв.м. Твърди, че той се е нанесъл в жилищното помещение през 2007г. и направил основен ремонт със съпругата си, като там живяла нейната майка. От тогава единствено той владеел и ползвал жилището.

Двете складови помещения се ползвали от ищеца и ответника. Останалите съсобственици не се интересували и нямали достъп до складовите и жилищното помещение. Предвид горното, твърди, че е придобил правото на собственост върху жилищното помещение, а заедно с брат си са придобили правото на собственост върху складовите помещения. Твърди, че е придобил 3/8 ид.ч. от жилищното помещение по силата на договор за дарение, а останалите 5/8 ид.ч. на основание давностно владение. Складовите помещения не били предмет на сделките, поради което твърди да е придобил по наследство от родителите си 1/12 ид.ч., а по давностно владение още 5/12 ид.ч. Останалите 6/12 ид.ч. твърди да се притежават от неговия брат. Предвид равните права и равното ползване намира, че не дължи обезщетение.

Предявява инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ищеца за собственост на едноетажната жилищна сграда (помещение) с площ от 32 кв.м. и за общо 1/2 ид.ч. от складовите помещения. Иска се отмяна на констативен нотариален акт от 2016г. При условията на евентуалност иска да бъде признат за собственик на 53/75 ид.ч. от сградата, образувани съобразно ползваната от него площ.

В срок е постъпил отговор на инцидентния установителен иск, с който се оспорва претенцията. Твърди, че жилищното помещение (сграда) е ползвано от А.У. с разрешението на Н. У. от октомври 2010г. Твърди, че владението било осъществявано от последния, които го подготвил за своя брат М. Докато бащата на страните бил жив, всички го приемали за стопанин, като едва след неговата смърт С. У. установил, че няма достъп до жилището и изпратил покана до брат си. Иска отхвърляне на иска и присъждането на разноски.

С определения от

22.01.2020г. и 15.05.2020г. като ответници по иска за разпределение на ползването са конституирани Т.У. и Р.Б..

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата Т.У. по предявения иск за разпределение на ползването. С него се взема становище идентично с това на съпруга й А.У..

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответницата Р.Б..

Впоследствие е депозирано становище, с което признава права на останалите ответници върху жилищното помещение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нотариален акт от 1931 г. С. С. У. купува правото на собственост върху дворно място от 249 кв.м., представляващо парцел 10 по плана на гр. П., от кв. ***. От представените удостоверения за наследници на С. У. и К. У. и нотариалния акт от 1982г. се установява, че имотът е закупен по време на техния брак. Към момента на придобиването и сключването на брака е действал Закона за лицата и семейството, в който се е предвиждал режим на разделност между съпрузите. Въпреки това, собствеността е в режим на СИО, тъй като бракът не е прекратен до 1984г. (когато е починал съпругът). Приложение намира разпоредбата на чл. 103 СК от 1968г. (отм.), съгласно която правилата на кодекса относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузите при заварени бракове. Това е материалноправната норма, която урежда фактическия състав, осъществил се по време на нейното действие. Оттук следва, че в случаите когато бракът е заварен и не е прекратен при действието на предходен закон, всички имуществени отношения между съпрузите се уреждат въз основа на действащия към момента на прекратяването Семеен кодекс-

Решение № 299 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1349/2012 г., IV г. о., ГК.

Съгласно нотариални актове от 1961 г. (лист 45 и 46) С. У. учредил на П. и Н. У. право на строеж върху имота. Сделките са породили действие, защото са извършени преди приемането на СК от 1968г., който за първи път предвижда режим на СИО. Към момента на сключването им са действали разпоредбите на Закона за лицата и семейството, които са предвиждали разделност в отношенията между съпрузите. Право на строеж е било учредено и на внука А.Н.У. през 1982г., като прехвърлянето в този случай е направено от двамата съпрузи.

С. С. У. починал през ***. като оставил за свои наследници съпругата си- К. У., внучката си- Р.Б., която е заместила на основание чл. 10 ЗН, починалият преди това син П. У., и синовете си Н. У., М. У. и А.У..

След смъртта му, предвид установеното по делото право на собственост в режим на СИО, преживялата съпруга се е легитимирала като собственик на 1/2 ид.ч. от поземления имот, а всяко от децата, съответно Р.Б., на основание чл. 10 ЗН са придобили по 1/8 ид.ч. Това разпределение на правата се налага предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. (отм.), съгласно която, когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество.

К. А. У. е починала на ****., като е оставила за свои наследници синовете си Н. У., М.У. и А.У. и внучка си Р.Б., която е заместила на основание чл. 10 ЗН, починалият преди това син П. У..

Така след смъртта на С. и К. У. Н., М. и А. У. и Р.Б. са се легитимирали като собственици на по 1/4 или по 2/8 ид.ч. от поземления имот.

При същите квоти е било притежавано и правото на собственост върху съществуващата в имота второстепенна сграда съгласно правилото на чл. 92 ЗС. Разлика в правата е налице единствено по отношение на основаното застрояване, за което са били учредени отделни права на строеж с актовете от 1961 г. и 1982 г.

С договор за дарение от 1991 г. А. и М.У. са прехвърлили на брат си Н.

У. по 1/4 ид.ч. (общо 1/2 ид.ч.) от процесния имот и от едноетажна жилищна сграда. След тази сделка Н. У. е притежавал правото на собственост върху общо 3/4 ид.ч. (12/16 ид.ч.)

С договор за дарение, обективиран в нотариален акт от ***. Н. У. дарил на синовете си А. и С.У. 1/2 ид.ч. от собствените си 3/4 ид.ч. от поземления имот, ведно с 3/4 ид.ч. от жилищна сграда, застроена в северозападната част с площ 28 кв.м., или по 1.5/8 ид.ч. (3/16 ид.ч.) от земята (като е останал собственик на 3/8 ид.ч. (6/16 ид.ч.) и пълните права в сградата общо 6/8 ид.ч.

С нотариален акт от 11.03.2016г. Н. и Р. У. били признати за собственици на основание давностно владение на 1/4 ид.ч. или 2/8 ид.ч. от процесния имот, ведно жилищна сграда с идентификатор .2. Съгласно приетата СТЕ сграда с идентификатор .2 обхваща няколко постройки, една от които е едноетажна жилищна сградата с площ от 26 кв.м. След това с договор за дарение от 08.04.2016г. двамата прехвърлили всичките свои права на сина си С. У.- общо 5/8 ид.ч. от поземления имот и 1/4 ид.ч. от сградата с идентификатор .2.

С решение по гр.д. № 19023/2018г. е признато за установено по отношение на ищеца С. У., че Р.Б. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземления имот.

От приетата СТЕ и ДСТЕ на вещото лице И.-Н. се установява, че сградата се състои от няколко отделни обекта (помещения), свързани помежду си с общи покриви. Конструкцията на отделните елементи не се различава и не може да се определи всеки самостоятелен конструктивен обект (елемент), като няма и деформационни фуги между тях. Подчертава се, че отделните помещения нямат характер на самостоятелни обекти. Направено е заключение, че сградата е на допълващо застрояване. След преглед на действалите за имота планове, се установява, че сградата е заснета в кадастралните планове след 1968г.

Единствено в плана от 1953г. сградата е с различен контур. Видно от представената комбинирана скица заснетата към онзи момент паянтова жилищна сграда (п.ж.) покрива само част от съществуващата в момента постройка. В тази насока следва да се посочи, че от представената на лист 264 от делото извадка от плана от 1953 г. се констатира, че размерите на съществувалата преди това сградата (п.ж.), попадат и в пределите на изградената след това четириетажна жилищна сграда. Заключението е обосновано и следва да бъде кредитирано.

Тук следва да бъдат съобразени и показанията на свидетелката Р. У. за съществуването на жилищната част още към 1953г., но с известна условност, защото от различните планове се установява, че предишната постройка не е била в размерите на съществуващата в момента жилищна част, заедно с всичките й помещения. При съпоставката между комбинираната скица към ДСТЕ и архитектурното заснемане към СТЕ се установява, че контурите на заснетата сградата по плана от 1953 г. покрива приблизително пределите на съществуващата в момента стая за живеене (отразена като помещение 1.1 на архитектурното заснемане). Тя не включва преддверието, кухненския бокс и банята с тоалетна.

Ето защо от съвкупния анализ на събраните доказателства следва извод, че част от паянтовата жилищна сградата отразена в плана от 1953 г. е била запазена и използвана за изграждането на съществуващата в момента сграда, която предвид разположението и характеристиките си представлява такава на допълващо застрояване. Жилищната част не представлява самостоятелен обект на правото на собственост и като такава не може да бъде предмет на отделно прехвърляне извън главната вещ. В настоящия случай, главната вещ се явява земята, върху която е изградена сградата, защото съществуващата в имота многоетажна жилищна сградата е изградена чрез отстъпено от собствениците на земята право на строеж, което позволява на купувачите да придобият права единствено върху изградените обекти съгласно утвърдения застроителен план.

Поради изложеното правото на собственост върху цялата сграда с идентификатор .2 е принадлежало на С. С. У. и К. У. в режим на СИО, тъй като бракът не е прекратен до ***. (когато е починал съпругът) и приложение намира разпоредбата на чл. 103 СК от 1968г. (отм.). След тяхната смърт правото на собственост е преминало към четиримата им наследници. А след прехвърлянето от 1991 г. Н. У. е притежавал 3/4 ид.ч. от сградата, а Р.Б. останалата 1/4 ид.ч. Прехвърлянето на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено нещо различно при сключването на договора, т.е. ако постройките не са изрично изключени от предмета на разпореждане, в който случай правото на собственост върху построеното се отделя от земята по установения в чл. 63 ЗС принцип (ако представлява самостоятелен обект). Щом продавачът не е изключил изрично от продажба вещите, които се намират в мястото, то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото: сгради, насаждения и др. В този смисъл е и практиката на ВКС съгласно Решение № 529 от 09.07.2010г., гр.д. № 1129/2009г. ВКС, I г.о., Решение № 96 от 01.07.2015г., гр.д. № 1116/2015г. ВКС II г.о., Решение № 293 от 21.02.2000 по гр.д. № 1275/1999г. ВКС, IV г.о. и Решение № 183 от 18.06.2012г. по гр.д. № 88/2012г. ВКС II г.о.