Решение № 927 от 29.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 927 гр. Пловдив, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330104921 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. П. Г. срещу „Вива кредит“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителен договор за паричен заем № *** от 14.07.2020 год. на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, да бъде осъдено ответното дружество да възстанови на ищцата платените от нея суми над главницата в общ размер на 1419.77 лева на основание чл. 23 от ЗПК, вр. чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и в условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка в договора за паричен заем № *** от 14.07.2020 год., поради противоречие с добрите нрави и иск за прогласяване нищожността на клаузата за такса за експресно разглеждане в договора за паричен заем № *** от 14.07.2020 год, като противоречаща на чл.10а, ал.2 от ЗПК и добрите нрави.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от № *** от 14.07.2020 год, по силата на който на ищцата е предоставен заем в размер на 1485 лева, която тя е усвоила. Твръди се ищцата е погасила сумата от 2904.77 лева, съставляваща всички вземания по кредита.

Издадено й е било и удостоверение изх. № *** год. за писна за задължения по процесния договор.

Твърди се, че потребителския договор е недействителен. Излагат се съображения, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Сочи се, че таксата за експресно разглеждане не възмездява действително сторени от кредитора разходи и съставлява скрита лихва.

Твърди се, че клаузата за възнаградителна лихва заобикаля изискванията на 1 чл. 10, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в договора не са разписани условията при които се прилага. Твърди се, че ГПР е израз на заблуждаваща търговска практика, тъй като представя невярна информация относно действителната стойност на ГПР, заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като в договора не били записани компонентите, които го формират, неиби ли спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.19 от ЗПК. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, тъй като не включвал уговорка за правото на потребителя на отказ от договора. Сочи се, че клаузата за неустойка е недействителна, поради противоречие с добрите нрави, а клаузата за експресно разглеждане и поради противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК, която забранява на кредитополучателите да изискват заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита.

Иска се от съда да уважи исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва исковете. Прави се възражение за нередовност на исковата молба, поради незаплащане на държавна такса по предявените в условията на евентуалност искове, както и поради непосочване цената на иска на всеки от тях. Счита, че исковете са неоснователни, доколкото договорът не страдал от посочените в исковата молба пороци. Сочи, че размерът на възнаградителната лихва е уговорен в съответствие с принципа на свобода а договорянето, залегнал в чл. 9 от ЗЗД, че ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит. ГПР не бил определен при спазване изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като бил 49,49 процента и не надвишавал петкратния размер на законната лихва, а при изчисляването му бил включен рамерът на фиксирания годишен лихвен процент. Сочи се в договора е посочен фиксиран ГПЛ, уговорен е срок на договора както и условия за прилагането му, а при фиксирана лихва липсва задъжение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Сочи, че основанията на ищеца, че договорът противоречи на радпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК са неоснователни, тъй като ГПР в договора бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин и в ГПР не би следвало да се включва договорената неустойката. Относно искането за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка сочи, че за кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя да бъдат обезпечени, че функцията на неустойката била да обезпечи изпълнението, като стимулира длъжника да изпълни договорните си задължения, оспорва, че размерът на неустойката е твърде висок. Сочи, че кредитополучателят не е бил длъжен да се обвързва с ответното дружество по облигаторно отношение, можел е и да се откаже от договора в 14 дневен срок. Оспорва, че поставянето на изискване за заплащане на обезпечение цели заобикаляне разпоредбата на чл 19, ал.4 от ЗПК и сочи, че за кредитополучателя е съществувала възможността за плати задължението разсрочено. Оспорва, че неустойката представлява скрита лихва и би следвало да се включи в ГПР, тъй като това задължение било условно и възникването му зависило изцяло от потребителя.

Сочи, че за периода, за който се начислява неустойката, не се претендирало обезщетение за забава. В ГПР не следвало да се включат разходите, които 2 потребителят заплащал при неизпълнение на задължението си по договора , а неустойката имала точно такъв характер. Към датата на сключване на договора задължението за неустойка не било възникнало и не било сигурно дали ще възникне. По отношение на клаузата за нищожност на предоставената услуга за експресно разглеждане на документи сочи, че същата е начислена във връзка с изявеното от заемателя желание да ползва допълнителна доброволна услуга по експресно разглеждане на заявката.

Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между тях е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем Standart 30 № *** от 14.07.2020г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1500 лв. /л. 34-37/. Отразеният в договора годишен фиксиран лихвен процент е 40,32%, годишният процент на разходите е 49.49%, а задължението следва да се погаси на 15 вноски. Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от 1101.90 лв.

Установява се от приобщения по делото договор още, че клаузата на чл.

4, ал. 1, т. 1 от сключения договор установява задължение за заемателя, в тридневен срок от усвояване на финансовия ресурс да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по- лош от „редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора.

При неизпълнение в срок на посоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 734.55 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Г. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към кредиторното правоотношение.

3

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза и изслушването му в открито с.з., проведено на 20.02.2024г., се изяснява, че в ГПР по процесния договор са включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с неустойката при непредоставяне на обезпечение и с таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, общият годишен процент на разходите ще е 412.22%.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

Видно от приобщената по делото справка от ответника /л.39/, неоспорена от ищеца, Г. е изплатила предсрочно задълженията си по договора, като е заплатила общо сумата от 3153.87 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" ООД като заемодател и ищцата Р. Г. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лицепоръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от общо дължимата по договора сума - 3036.00 лева, която е посочена в чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора.

Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, 4 които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 3036.00 лева. (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физическо лице- поръчител, което да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите..