Решение № 395 от 14.12.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 395 гр. Ботевград, 14.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, IV-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: * при участието на секретаря * като разгледа докладваното от * Гражданско дело № 20251810100753 по описа за 2025 година

С исковата молба от Д. И. Д. срещу „*“ АД е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1256812 от 24.01.2025 г. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка (чл. 29 от договора), поради противоречието й с добрите нрави.

В исковата молба се сочи, че процесният договор е сключен от разстояние. В същия се съдържала клауза за неустойка, която също била нищожна. Параметрите на договора били следните: главница – 400 лв., ГЛП – 36 %, ГПР – 42,58 %, погасяване на 6 вноски, всяка от по 125,38 лв., като общата сума за връщане включвала 400 лв. – главница, 110,47 лв. – лихва и 994,09 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение.

Годишният процент на разходите бил увеличен по скрит начин, тъй като в ГПР не се включвала дължимата неустойка. В чл. 19 от договора се посочвало, че заемателят има задължение в срок от 3 дни след сключването да осигури обезпечение за задълженията си чрез поръчителство на трето физическо лице или чрез банкова гаранция. В чл. 29 е уговорено, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената главница за всеки ден. Кумулирането на неустойка към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита. Потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв е реално процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Уговорената неустойка излизала извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и наказателна 1 функция, не била свързана с претърпени от кредитора вреди, а единствено целяла неоснователно обогатяване на икономически по – силната страна по кредитното правоотношение. В заключение се твърди, че процесният договор е недействителен съгл. чл. 22 от ЗПК. По същество се иска уважаване на главния иск за прогласяване нищожността на целия договор, а в евентуалност – само на клаузата за неустойка.

Претендират се и съдебно – деловодни разноски.

Ответникът е получил препис от исковата молба, като в законоустановения срок е депозирал отговор. Оспорва исковете като неоснователни. Уговорената неустойка не била част от същественото съдържание на договора, поради което и не можела да влече като последица нищожност на целия договор на основание чл. 26 ЗЗД.

Договорът за кредит бил валидно сключен, спазена била формата за действителност, съдържал всички реквизити, спазени били условията на ЗПФУР, предоставена била необходимата преддоговорна информация. Изложени са подробни твърдения относно начина, по който е сключен договорът от разстояние. По отношение на ГПР, посочва се, че същият и в индивидуалния договор, и в Стандартния европейски формуляр (СЕФ) е посочено в какъв размер е ГПР и как е формиран. Нямало нарушение на чл.

19, ал. 4 ЗПК. По отношение на неустойката – същата не действително не била включена в ГПР, но и не следвало да се включва. Неустойката била уговорена в рамките на свободата на договаряне. Тя не била изначално дължима към датата на сключване на договора, а следвала от неизпълнение на договорно задължение след сключване на договора, поради което било невъзможно да се включи в ГПР. Самата клауза за неустойка била действителна на основание чл. 11, т. 18 ЗПК. Ищецът приел клаузата по своя воля и след вземане на информирано решение. Същият не се възползвал и от правото си в 14-дневен срок от сключване на договора да упражни правото си на отказ по реда на чл. 29 ЗПК. В допълнение се сочи, че ищецът е наясно с условията на ответното дружество, т. к. в периода 2024 г. – 2025 г. е сключил два договора за кредит. По същество ответникът настоява за отхвърляне на исковете.

Претендира и съдебно – деловодни разноски.

В откритото съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Всяка от страните в предварително депозирано писмено становище заявява, че поддържа доводите и исканията си.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

От Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1256812/24.01.2025 г. се установява, че страните са се договорили на потребителя ищец да бъде отпуснат кредит при максимално разрешен лимит по кредитна линия – 2

400,00 лв.; при лихвен процент – 36,00 %; годишен процент на разходите (ГПР) – 42,58 %. Срокът за погасяване на първия транш по кредита е 12 месеца, като при всеки нов транш се съставя нов погасителен план. Общата сума за връщане по първият транш е 510,47 лв. Лихвеният процент, приложим при просрочени плащания, е 10 %. В чл. 1, ал. 11 от договора е уговорено, че се дължи обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция. Въпросното задължение за обезпечение е уговорено по – подробно в чл. 19 от договора, съгл. който потребителят следва в срок от 3 дни от сключване на договора да осигури поръчителството на трето лице за задълженията по кредита или да предостави банкова гаранция в полза на кредитора, която да съдържа безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати всички задължения на потребителя по договора за кредит в срок един ден от получаване на писмено искане. Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение по кредита е скрепено със санкция, а именно в чл. 29 от договора е предвидена неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Аналогична разпоредба се съдържа в Общите условия (ОУ) към договора – чл. 45 от ОУ.

От погасителния план към процесния договор се установява, че сумите за неустойката по чл. 29 от договора са съразмерно добавени към анюитетните вноски по кредита.

Общите условия, приложими към процесния ДПК, съдържат и разписват допълнителни изисквания към обезпечението, което следва да се осигури. Така например в чл. 20 от ОУ се сочи, че поръчителят следва да е с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца, да полага труд по безсрочен трудов договор, да е получавал редовно възнаграждението си през последните дванадесет месеца, да е с минимален осигурителен доход 1500,00 лв., да не е записан в ЦКР относно просрочия, загуба и т.н., да не е поръчител по друг кредит, да не е потребител на ответника, да предостави служебна бележка от работодател за доходите си шест месеца назад.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Главният иск и евентуално съединеният иск са с правна квалификация чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. първо от ЗЗД.

За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва да докаже: наличие на свои договорни правоотношения с ответника с потребителски характер; противоречие на атакуваните клаузи със закона и/или добрите нрави, целящо да заобиколи закона, нарушаване на изискването за добросъвестност от ответника, водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя.

В конкретния случай като условие за сключване на договора е предвидено 3 осигуряване на обезпечение в 3-дневен срок – банкова гаранция или поръчител. При неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, съгл. договора се дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден. Уговорена по този начин, неустойката излиза извън присъщите си функции и представлява допълнително, скрито възнаграждение, което е изначално уговорено, включено е предварително към погасителните вноски по погасителен план, а в същото време не е съобразено в посочения ГПР. По описания начин се нарушава императивна разпоредба - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т. к. ГПР е посочен формално, но не е действителният такъв.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК нормативно въвежда като част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определение в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Поради изложеното, ГПР е некоректно посочен в процесния договор, което влече като последица недействителността на същия на основание чл. 22 във вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В заключение процесният договор е недействителен, поради което и на основание чл. 23 ЗПК по него ответникът потребител дължи връщане единствено на чистата стойност, но не и на каквито и да било лихви и/или други разходи по кредита.

Нарушавайки императивни норми от Закона за потребителския кредит досежно съдържанието на процесния договор (чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК), кредиторът и ответник е генерирал за себе си допълнително възнаграждение по скрит и заобиколен 4 начин, така че е поставил по – слабата икономическа страна потребител в неизгодна позиция, създавайки й пречки да получи обективна представа какво ще е оскъпяването по кредита, каква обща сума ще следва да връща, какъв е действителният годишен процент на разходите. Поради изложеното, влизайки в директно противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, процесният договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, като нарушаването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изпълва и хипотезата на нищожност на договора по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

В заключение главният иск за прогласяване нищожността на целия процесен договор, поради противоречие със закона, е основателен и следва да се уважи.

Предявеният в евентуалност иск, касаещ само клаузата за неустойка, не следва да се разглежда по същество, предвид изхода на спора по главния иск.

По разноските

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 60,18 лв. (шестдесет лева и осемнадесет стотинки), представляваща разноски в исковото производство за държавна такса.

На основание чл. 38 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. (четиристотин и осемдесет лева), предвид фактическата и правна сложност на делото.

Така мотивиран, Ботевградският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от Д. И. Д. с ЕГН:

**********, с постоянен адрес: с. *, срещу „*“ АД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № 1256812 от 24.01.2025 г.