Решение № 368 от 23.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 368 гр. София, 23.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Силвана Гълъбова

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско дело № 20221100503346 по описа за 2022 година

Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 20225920 от 30.12.2021 г. по гр.д.№ 2335/2021 г. на Софийски районен съд, 88 състав, са осъдени М. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж.к. „******* *********, и З. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж.к. „******* *********, да опразнят и върнат на Българска академия на науките, БУЛСТАТ *******, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* *******, на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, държането върху наето помещение по прекратен договор за наем /договор за наем № ДНФЛ2/10.01.2018 г. и допълнително споразумение към него от м.07.2019 г./, а именно апартамент № 715, находящ се в гр. София, ж.к. „******* вх.

*******; осъдени са М. А. М., ЕГН **********, и З. Н. М., ЕГН **********, да заплатят при условията на солидарност на Българска академия на науките, БУЛСТАТ *******, на основание чл. 92 ЗЗД, сумата от 498.72 лв. – представляваща остатък от дължима неустойка по чл. 14, ал. 1 от договор за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. /която разпоредба е приложима и по време на действието на допълнително споразумение към договора за наем от м.07.2019 г./ за периода 1.11.2020 г. – 13.01.2021 г., ведно със законната лихва от дата подаване на исковата молба – 14.01.2021 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер от 498.72 лв. до пълния претендиран размер от 7877.07 лв. и за периода 15.07.2020 г. – 31.10.2020 г. С решението са осъдени М. А. М., ЕГН **********, и З. Н. М., ЕГН **********, да заплатят на Българска академия на науките, БУЛСТАТ *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 369.51 лв., представляваща разноски по производството по съразмерност. С решението е осъден ищецът 1

Българска академия на науките, БУЛСТАТ *******, да заплати на М. А. М., ЕГН **********, и З. Н. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 580.89 лв., представляваща разноски по производството по съразмерност.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответниците М. А. М. и от З.

Н. М., чрез процесуалния им представител адв. В.П.. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че от специалната уредба за настаняване във ведомствени жилища в ППЗДС следвало, че при продължаване на срока за настаняване се сключвал нов договор за наем.

Неправилно било тълкувано и решението на УС на БАН, обективирано в т. 3 от протокол № 11 от 23.09.2020 г. Сочи се, че този документ е бил своевременно оспорен от ответниците по отношение на неговата истинност. В случай че се приеме, че такова решение е взето, за което не били налице основания, то с него не се продължавал срока на настаняването. От приетите по делото доказателства, неоспорени от страните, било видно, че настаняването на ответниците е извършено за неопределен срок, доколкото с първоначалната заповед на министъра на образованието такъв срок не бил определян. Въпреки че на ищеца е била дадена възможност да представи препис извлечение от посочения протокол, не били отстранени недостатъците на документа, тъй като същият не съдържал данни за датата на съставяне и преписът бил съставен от лице, което не присъствало на посоченото заседание на Управителния съвет. Документът бил оспорен от ответниците относно авторството, датата и съдържанието му. Ето защо неправилно първоинстанционният съд бил обсъдил документа, вместо да го изключи от доказателствата по делото. На следващо място се сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в случая се касае за обикновено наемно правоотношение и че неговото прекратяване се осъществява по реда и при условията на ЗЗД. В случая правоотношението бил възникнало при осъществяване на административно-правния елемент, представляващ удовлетворяване по административен ред на правото на предоставяне на жилище и настаняването в него от съответно определен административен орган чрез издаване на съответен административен акт. Налице била изрична и подробна законова уредба в ЗДС и ППЗДС по отношение на съдържанието на това право, предпоставките, основанията, условията и реда за неговото удовлетворяване. Касаело се за отношения със смесен фактически състав, доколкото възникването им е правна последица от удовлетворяване на законно признато право на определена категория граждански субекти – държавните служители в държавните учреждения и ведомства. Настаняването в държавни жилища било обусловено от наличието на определени основания, свързани със съществуването на трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, наличие на жилищна нужда на правоимащите лица и липса на собствено жилище. След като удовлетворяването на законното право за настаняване е обусловено от посочените основания, то нямало как съществен елемент от съдържанието на правоотношението, какъвто е срокът за настаняване, да е въпрос на свободно договаряне между страните. Сочи се още, че съществуването на валиден акт за настаняване е всякога основание за 2 сключване на договор за наем, без да е необходимо осъществяването на каквито и да било административни процедури, поради което с отмяната на оспореното решение за прекратяване на настаняването щели да отпаднат пречките за сключването на нов договор за наем за нов срок. Изводите на първоинстанционния съд в обратния смисъл били неправилни. Същевременно се сочи, че при наличие на валидно настаняване в държавно ведомствено жилище нямало никаква пречка да намери приложение чл. 236, ал. 1 ЗЗД, тъй като договорът за наем бил функция от настаняването. Сочи се още, че в случая не били налице основания аз прекратяване на наемното правоотношение, предвид основанията за прекратяване, изброени в чл. 11 от договора. Неправилно било решението на съда в частта, с която е оставено без уважение възражението на ответниците по чл. 90 ЗЗД. Неоснователното обогатяване на ищеца било настъпило въз основа на нищожна клауза именно по процесното правоотношение. Възражението за нищожност било възприето от съда като основателно и е послужило като основание за отхвърляне на иска по чл. 92 ЗЗД за сумата над 498,27 лв. Ето защо били налице предпоставките по чл. 90 ЗЗД. Неправилно било отхвърлено възражението за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, както и възражението за прекомерност на уговорената неустойка. Така определената неустойка фактически водела до неоснователно обогатяване за ищеца и излизала значително извън обезщетителната и санкционната функция, което било в противоречие с добрите нрави. При тези съображения се прави искане решението на първоинстанционния съд да бъде отменено в обжалваната част и да бъдат отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца искове. Претендират се разноските за производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден от ищеца Българска академия на науките, чрез процесуалния представител юрк. М.Г.. Излагат се съображения на нейната неоснователност. Прави се искане първоинстанционното решение като правилно да бъде потвърдено в обжалваната от ответниците част. Претендират се разноските за производството.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за присъждане на дължимата неустойка за разликата над 498,72 лв. до пълния предявен размер от 7 877,07 лв., е подадена въззивна жалба от Българска академия на науките, чрез процесуалните представители гл. юрк. И. и юрк. И.И.. Изложени са съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че клаузата в допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А1 от 11.07.2019 г. към договора за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г., с която е предоговорен размерът на наемната цена, е нищожна поради противоречието със закона. Сочи се, че увеличаването на уговорената между страните наемна цена има характер на гражданскоправно волеизявление, като наемателят се е съгласил с тази цена, подписвайки г.договора за наем, и я е заплащал. Сочи се, че наемната цена по чл. 34 ППЗДС е посочена от закона като минимално препоръчителна – минимален праг, под който не могат да се определят по-ниски стойности. Увеличената наемна цена по последното сключено между страните допълнително споразумение била съобразена с доходите на ответницата, както и със средните пазарни цени за отдаване под 3 наем на подобен имот в аналогичен район. Сочи се, че за да има право лице да бъде настанено във ведомствения жилищен фонд на Българската академия на науките месечният брутен доход на член от семейството следва да е в размер равен или по-малък от размера на две минимални работни заплати. месечният доход на семейството на ответницата надвишавал с повече от два пъти минималния праг, визиран в посочената разпоредба. Ответницата не е отговаряла на изискванията за настаняване, а и били изчерпани и възможностите за удължаване на сключения договор за наем, в това число по изключение. Доколкото наемателката не е отговаряла на условията за настаняване във ведомствения жилищен фонд на БАН цената на наемното правоотношение била уговорена при равнопоставеност между наемателя и наемодателя, съобразно договорната свобода на страните в чл. 9 ЗЗД. Сочи се, че при отпаднала жилищна нужда ответниците не могат да се облагодетелстват от по-ниската цена, която се определя за нуждаещите се служители. Сочи се още, че първоинстанционният съд неправилно е изчислил размера на договорената между страните неустойка, след заместване на наемната цена по допълнителното споразумение с договорената до сключването му такава, тъй като приел, че при изчисляването на полезната площ на жилището не следва да се включва прилежащото мазе. Сочи се още, че въпреки че първоинстанционният съд неоснователно е приел за нищожна поради противоречие със закона клаузата на чл. 2.1 от допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-1/11.07.2019 г. решаващият съд е следвало при обсъждане на допуснатите и събрани по делото доказателства да вземе предвид действителното правно положение – щом посочената клауза е нищожна поради противоречие със закона,у то следвало да се приложи уговорената до преди споразумението наемна цена в размер от 55,01 лв. и съобразно нея да се изчисли дължимата ес на БАН неустойка, размерът на която не е прекомерен, както правилно приел първоинстанционният съд. На следващо място се сочи, че неправилно бил определен периодът на търсеното обезщетение – неправилно първоинстанционният съд приел, че освобождаването на жилището било отложено по волята на наемодателя.

Прави се искане решението да бъде отменено в обжалваната част, като бъде уважен изцяло предявеният иск.

В срока по чл. 283, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден от ответниците М. М. и З. М., чрез процесуалния им представител адв. В.П..

Излагат се съображения за неоснователност на въззивната жалба. Прави се искане решението да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, но при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.