Решение № 3690 от 17.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3690 гр. Пловдив, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330102910 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Д. К., ЕГН **********, против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК 175330437 и против „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК 203508899, с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 143 ЗЗП, за признаване на установено, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД, е нищожен, както и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че Договор за предоставяне на поръчителство от ** г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, е нищожен, както и осъдителните искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД с искане за осъждане на ответника „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода от ** г. до ** г. по Договор за потребителски кредит № **/** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца заплатените от него в периода от ** до ** г. без правно основание суми в общ размер на 50 лева, представляващи престирани парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия действие Договор за предоставяне на поръчителство към договор за кредит № **/** г.

В исковата молба и уточняващата молба се твърди, че между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит № ** от ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата от 1500 лева, при ГПР в размер на 39,10 % и ГЛП – 33,46 %, а между ищеца и ответника „Ай Тръст“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство от ** г. Ищецът усвоил изцяло предоставената му в заем сума. Твърди, че 1 действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, като кредиторът, вписвайки ГПР в размер на 39,10 %, заблудил потребителя. Използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттам до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПКнищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договор по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Излага, че уговореното възнаграждение за поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите и бил индикатор за общото оскъпяване на кредита, който извод следвал от дефиницията на понятието общ разход по кредит за потребителя, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК кредиторът не бил включил в договорения ГПР от 39,10 % разходите, които следвало да извърши ищецът при заплащане на възнаграждението на поръчителя. Поради невключването на възнаграждението в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора. Това представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Позовава се на решение на СЕС, че непосочването на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. На ищеца не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на ЗПК преди сключване на договора какъв бил размерът на всички разходи, които той следвало да заплати, като той не могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение.

Кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на ищеца стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1500 лв. с посочен ГПР 39,10 % с различни стойности на месечната погасителна вноска от действително приложените в правоотношението. Неинформираността на потребителя довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение, като потребителят бил лишен от възможността да разбере какъв бил действителният размер на разходите, които ще направи.

В ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по разбираем начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори, които са свързани с кредитното правоотношение. ГПР се формирал по точно определена методика и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание по аргумент на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвала разписана методика на формирането му. Посочен бил лихвен процент по кредита- 33,46 %, който бил фиксиран, но освен възнаградителна лихва в договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът нямал право да формира 2 размер на ГПР от 39,10 %. Кредиторът заблудил потребителя, като посочил по-висока стойност на ГПР и неравноправно създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по договора. Твърди, че за защита на правата на потребителите, законът предвиждал при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения по договора за кредит съгласно чл. 11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК.

Посочва, че в случай че не се приемат за основателни доводите за нищожност на договора, то не била произвела правен ефект уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответника за учредяване от негова страна на лично обезпечение. Сочи, че съгласно договора за потребителски кредит, потребителят следвало да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението. По силата на чл. 4, ал. 3 от договора и чл. 4 от ОУ кредиторът одобрявал заявлението в четиринадесетдневен срок от подаването му в случаите, в които кредитополучателят бил заявил кредит без обезпечение и в срок от 24 часа от подаването му- в случаите на предоставено обезпечение. Нуждаейки се от финансов ресурс, ищецът избрал опцията сключване на договор с поръчител, който бил определен от кредитодателя и на ** г. подписал с втория ответник договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който се задължил да изплати на поръчителя възнаграждение в общ размер на 1181,51 лв., платимо като добавък към падежната вноска. Уговорката за заплащане на възнаграждение на поръчител не пораждала правни последици, тъй като договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване. Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство било кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Кредиторът имал легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, а длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице- поръчител била лишена от правно основание.

Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т.19 ЗПК.

По договора за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечени противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Кредиторът бил длъжен да направи оценка за кредитоспособността на потребителя преди сключването на договор за кредит, като това задължение произтичало от Директивата, както и от чл. 16 от ЗПК.

Важно било кредиторите да не кредитират по безотговорен начин и да не 3 предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, като това задължение имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност.

Клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, била в пряко противоречие с целта на Директивата и прехвърляла на риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. Това било в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в правоотношението, поради което тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици.

Поставяйки на ищеца изискване да сключи договор с поръчителя, „Кредисимо“ ЕАД бил договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. Ако кредитополучателят изразил воля за сключване на договора за поръчителство, той не го правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, поради което според ищеца единственият му мотив бил да надари кредитора, а по силата на чл. 225, ал. 1 ЗЗД дарителят по договор за дарение следвало незабавно да престира, в противен случай договорът бил нищожен. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер и можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Поради изложеното по-горе, че кредитната сделка е нищожна, твърди, че не е породил действие и сключения договор за предоставяне на поръчителско правоотношение.

Недействителна била уговорката за учредяване на обезпечение с одобрено от кредитора дружество-поръчител.

Ищецът извършвал плащания по нищожния договора за кредит, както и обезпечаващия нищожна кредитна сделка договор за поръчителство, но не би могъл да посочи точния размер на платените суми.

С оглед на изложеното моли да бъде поставено решение, с което да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кредисимо“ ЕАД е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва фактическите твърдения на ищеца, че между него, в качеството на кредитополучател, и ответника в качеството на кредитодател бил сключен процесния договор за кредит. Твърди, че такъв договор никога не бил сключван, нито пък по същия били правени плащания от страна на ищеца. На ** г. ищецът подал до ответника искане за отпускане на кредит, което било регистрирано в системата му под номер **, като във връзка с подаденото заявление били генерирани и представените от ищеца документи. Сочи, че в случая заявлението не било одобрено и на заявителя- ищец никога не било изпращано уведомление за одобрение по някой от описаните в Раздел V, чл. 3 и Раздел IV, чл. 4 от Договора начини. Ответникът никога не бил предавал на ищеца парична сума в размер на 1557,87 лева с основание главница по процесния кредит. Предвид факта, че договор за кредит не бил сключен, за погасяване на същия не били правени каквито и да било плащания. Не бил 4 сключване и договор за предоставяне на поръчителство, по същия не били правени плащания, доколкото било известно на ответника.

С оглед на изложеното иска да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от ищеца искове. Претендира разноски. Оспорва, че ищецът е материално затруднено лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ай Тръст“ ЕООД също е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове.

Твърди, че не било сключвало договор за поръчка, наименуван Договор за предоставяне на поръчителство от ** г., който да обезпечава Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между ищеца и другия ответник.