Определение № 5156 от 26.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5156 гр. София, 26.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20268002102119 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. А. В., чрез адв. К. С., против решение № 112/04.03.2026 г. по в.гр.д. № 1214/2025 г. на Окръжен съд Велико Търново, което е постановено по реда на чл. 294 ГПК.

С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 177/16.12.2024 г. по гр.д. № 735/2024 г. на Районен съд Свищов, са отхвърлени предявените от касатора против Окръжен съд Русе искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповед № 158/18.03.2024 г. на административния ръководител на Окръжен съд Русе за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „съдебен деловодител“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 8 155,13 лв. за периода от 19.03.2024 г. до 14.07.2024 г. и 536, 56 лв. за периода от 15.07.2024 г. до 19.09.2024 г., ведно със законната лихва от 17.05.2024 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до неправилния извод за законност на уволнението въпреки констатираното нарушение на императивната правна норма на чл. 91 КТ, което опорочавало цялата конкурсна процедура. Съдът направил погрешна преценка на събраните доказателства във връзка с правилата и начина за 1 провеждане на конкурса, както и избора на членове на комисията, която е взела участие при провеждането му. Налице били и процесуални нарушения при допускането на нови доказателства пред въззивния съд - тестовете на останалите кандидати и правилата за поставянето на оценките на всички участници, чието представяне е било възможно още пред първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ Какъв е обхватът на дължимата от съда при разрешаване на спор за законност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ проверка за законосъобразно провеждане на конкурса и включва ли такава за законност на състава на конкурсната комисия; 2/ При разрешаване на спор за законност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ съдът има ли компетентност да извърши проверка дали конкурсната комисия е работила по утвърдените от нея правила за оценяване на кандидатите и нарушаването им води ли до незаконосъобразност на конкурса; 3/ В какво се изразява задължението на съда да се произнесе по въведените от страните по делото твърдения за факти и обстоятелства, относими към предмета на делото и 4/ Допустимо ли е приемането на доказателства от въззивната инстанция, които страната е могла да представи пред първоинстанционния съд, и за които е настъпила преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК; За първите два въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 796/22.07.2004 г. по гр.д. № 1723/2002 г. на ВКС, III г.о., решение № 637/27.10.2010 г. по гр.д. № 883/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 200/20.11.2019 г. по гр.д. № 792/2019 г. на ВКС, III г.о. и решение № 184/19.03.2026 г. по гр.д. № 2139/2025 г. на ВКС, III г.о. По отношение на третия се поддържа противоречие с решение № 665/01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. на ВКС, IV г.о., а по четвъртия в противоречие със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 312/07.01.2020 г. по гр.д. № 1083/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67/09.04.2014 г. по гр.д. № 4085/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 50033/22.03.2023 г. по гр.д. № 698/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 859/11.01.2011 г. по гр.д. № 1295/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 468/23.11.2011 г. по гр.д. № 124/2011 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа се и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с обосновка за грубо нарушение на материалния закон, а именно на императивната норма на чл. 91, ал.2, т.3 КТ.

Ответната страна по жалбата – Окръжен съд Русе е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените правни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС. Изложени са съображения и за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност на решението.

Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на първоначалното въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за докладване на оплакванията във въззивната жалба и отговора, произнасяне по доводите за непълнота на доклада в първата инстанция, а в случай че те са основателни - за уточняване на подлежащите на доказване факти и разпределяне на доказателствена тежест за тях между 2 страните, както и за да се вземе отношение към допустимостта, относимостта и необходимостта от събирането на доказателствата, които ищцата своевременно е поискала от първата инстанция, но не са били допуснати поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В отменителното решение на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е прието, че оплакванията в жалбата срещу непълния и неточния доклад на първоинстанционния съд са относно доводите за незаконно формирана конкурсна комисия. Изрично оплакване, по което липсва произнасяне в първоначалното въззивно производство, има и по отношение на направени доказателствени искания за представяне на правилата, по които е проведена конкурсната процедура, както и относно изменението на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Изричното възражение в отговора на въззиваемата страна по отношение на въведеното за първи път с въззивната жалба на ищцата основание за незаконност на уволнението – несключване на споразумение със спечелилия кандидат, също е останало неразгледано от въззивния съд при първото разглеждане на делото.

С оглед на дадените задължителни указания на ВКС относно извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, при новото разглеждане на делото въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата и отговора оплаквания, като с определението си по чл.

267 ГПК е предоставил възможност на въззивника-ищеца да уточни размера на претендираните обезщетения по чл.225, ал.1 и ал.2 КТ; допуснал е доказателственото искане за приемане на заверени четливи преписи на материалите от конкурсната процедура правилата за провеждането , както и документите, обективиращи оценките и резултатите на кандидатите, класирани на първо място, като във връзка с оплакванията относно състава на конкурсната комисия на ищцата са дадени указания за уточняване на твърдените нарушения. По отношение на оплакването, че работодателят не е доказал факта на постъпване на спечелилия конкурса кандидат на работа, въззивният съд е допуснал и представянето на доказателства за това обстоятелство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд на задължението му по чл.146, ал.2 ГПК.

При проверката по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е приел, че съдът следва да провери законосъобразността на проведената конкурсна процедура, но не и да преценява знанията, способностите и професионалната подготовка на кандидатите, нито поставените от конкурсната комисия оценки, доколкото тази преценка е по целесъобразност. В тази връзка е приел, че съдебният контрол обхваща спазването на установените законови изисквания относно състава и начина на назначаване на конкурсната комисия, провеждането на конкурса и предварително определените правила, но не и преценката на комисията относно професионалните качества на кандидатите. По отношение на състава на конкурсната комисия е приел, че е законосъобразно определен с писмена заповед на административния ръководител, в състав от четири лица, като включването на служителката, заемаща длъжността „съдебен администратор“, е съобразено с изискванията на ПАС, а преценката дали членовете притежават качествата на „съответни специалисти“ е в дискрецията на работодателя и не подлежи на съдебен контрол. Въззивният съд е възприел за неоснователно 3 оплакването, че конкурсът е проведен при липса на предварително определени правила за оценяване. Посочил е, че в заповедта за обявяване на конкурса са посочени отделните етапи на процедурата и начинът на оценяване чрез точкова система, като правилата за оценяване на писмения тест са били приложени при провеждането му, а начинът на оценяване при събеседването е бил разяснен на участниците преди провеждането му. Извел е, че подробното посочване на правилата за работа на конкурсната комисия не е задължителен елемент от заповедта по чл. 140, ал. 1, т. 4 ПАС, поради което липсата на конкретна методика в заповедта и обявлението не опорочава конкурсната процедура. Въззивният съд е обсъдил и представените по делото тестове, като е констатирал неточности при отчитането на броя на верните отговори и поставените точки на част от кандидатите, включително на ищцата, но е приел, че след коригиране на резултатите всички кандидати следва да получат оценка „отличен“ 6,00 от писмения тест, с изключение на ищцата, за която оценката от събеседването е „много добър“ 5,00, поради което коригирането на резултатите не води до промяна в крайното класиране, а тези неточности не са довели до опорочаване на конкурса.

Относно възражението за неспазване на минималния едномесечен срок за подаване на документите по чл. 91, ал. 2, т. 3 КТ, е приел, че действително определеният от работодателя срок – до 07.02.2024 г., при публикуване на обявата на 23.01.2024 г., е бил по-кратък от изискуемия по закон и съставлява формално нарушение на конкурсната процедура, но не е засегнал правата на ищцата, тъй като тя е подала документите си още на 25.01.2024 г. и е била допусната до участие в конкурса. Приел е също, че доводите , че поради същия срок не е могла да участва в конкурса за длъжността „съдебен администратор“, са ирелевантни за спора относно законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение като „съдебен деловодител“. По отношение на оплакването, че работодателят не е доказал факта на постъпване на спечелилия конкурса кандидат на работа, въззивният съд е приел, че това твърдение е несвоевременно наведено, доколкото не е било изложено в исковата молба или в уточнението , поради което на ответника не са били давани указания, че не се сочи доказателства за този факт, поради което и с оглед дадените от ВКС указания във връзка със задълженията на въззивния съд при направени оплаквания за допуснати нарушения във връзка с доклада на делото, е допуснал представянето на доказателства за това обстоятелство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въз основа на приетото споразумение № 2/18.03.2024 г. е установил, че лицето спечелило конкурса е постъпило на работа на 19.03.2024 г., поради което към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата е била налице и последната предпоставка по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до крайния извод, че са налице кумулативните предпоставки за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ – длъжността е определена за заемане с конкурс, конкурсът е проведен при спазване на приложимите правила, а спечелилите конкурса кандидати са постъпили на работа на 19.03.2024 г. Ето защо е приел за неоснователен иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а доколкото законността на уволнението изключва възникването на правото на възстановяване на работа и на обезщетение за оставане без работа или за разликата във възнаграждението по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, е потвърдил и отхвърлянето на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 4