Решение № 1158 от 17.07.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1158 гр. Русе, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Д. Бъчварова при участието на секретаря М.В.Б. като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело № 20254520100395 по описа за 2025 година за да се произнесе, взема предвид:

Производството е образувано по предявен от Д. П. Д. против „************“ АД иск съда да обяви Договор за кредит № ***********/31.01.2024 г. сключен между страните за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. В условията на евентуалност е предявен иск да обяви за нищожна клаузата на чл.27, ал.1 от Договора за кредит № ***********/31.01.2024 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на чл.146 ал.1 от ЗЗП.

В срока за отговор на исковата молба са предявени насрещни осъдителни искове от „**************“ АД против Д. П. Д. с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 950 лв. главница, дължима по Договор за кредит № ***********/31.01.2024 г. сключен между страните г., сумата от 60,13 лв. - начислена договорна лихва върху главницата за периода от 31.01.2024 г. до 30.04.2024 г. и 111,76 лв. мораторна лихва за периода от 30.04.2024 г. до 05.03.2025 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск – 1

26.03.2025 г., до окончателното заплащане на задължението.

Ищецът твърди, че на 31.01.2024 г. е сключил договор за кредит № *********** с ответното дружество, по силата на който ответника му е предоставил в заем сумата от 950,00 лева, а кредитополучателят се задължил да върне сумата от 1010,13 лева, съгласно условията на договора. Съгласно договора ГПР по кредита бил в размер на 36 %, а ГЛП в размер също на 42,58 %. Твърди, че в чл.27 от договора било предвидено, че ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. А, съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Счита, договор за кредит № ***********/ 31.01.2024г. за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

Заявява, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.

В случая в процесния договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на кредитополучателя и била основание за обявяване на недействителност на договора.

На следващо място, процесният договор не отговарял на изискваният на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В 2 случая била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.

Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР - дали в нея са отразени лихвата и неустойката. Именно и поради това, счита, че Договор за кредит № ***********/ 31.01.2024г. бил сключен при неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

На следващо място счита, че процесния договор за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към него, то би нараснал двойно, поради което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Твърди, че по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, /настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.

Твърди, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително 3 прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Заявява, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не водела до нищожност на договора, когато те биха били заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР било въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Счита, че в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на клаузата за неустойка обуславяла недействителност на целия договор.

Според ищеца в случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която счита, че била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. По тези причини процесния договор следвало да се прогласи за недействителен.

При условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.

4

Счита клаузата за неустойка за нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея надвишавала размер от 100% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 950,00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащане на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата, според която се дължи неустойка при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по ТД № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

С процесната клауза за неустойка се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.

На следващо място, сочи, че клаузата за неустойка от договора за потребителски кредит беля нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, т.к. не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. В случая клаузата за неустойка била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателя нямал възможност да 5 влияе върху съдържанието й към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Моли съда да постанови решение, с което да обяви процесния договор за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. В условията на евентуалност, моли съда да постановите решение, с което да обяви за нищожна клаузата на чл.27, ал.1 от Договор за кредит № ***********/ 31.01.2024г. сключен със „************“ АД, на основание чл.

26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Претендира разноски.

В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът „Стик-Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Счита исковата молба за допустима, но неоснователна. Заявява, че действително на 31.01.2024 г. между страните бил сключен договор за кредит. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и при спазван на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата дружеството било предоставило на ищеца, съгласно изразеното от него желание за изплащане в брой на каса на „Изипей“ поисканата в кредит сума. Заявява, че действително в чл. 20 и следващите от горепосоченият договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може да му бъде начислена неустойка. В случая обаче такава неустойка не била начислявана. Независимо, че такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, намира, че тази клауза била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. За да възникнело задължение за неустойка, било необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Всички тези обстоятелства били налице в настоящия случай. В случая неустойка се дължала, тъй като не било предоставено обезпечение по договора. Заявява, че изпълнението не било обезпечено с други правни способи, с оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се 6 начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъдело предоставено впоследствие - същата спирала да се начислява. На следващо място заявява, че договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46, ал.1 от ОУ бил в размер на 0,9%, независимо, че в текста на договора за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целият период на договора и изпълнявал предвидените в чл.