Решение № 599 от 11.08.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 599 гр. П., 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н.Н.Т.З. при участието на секретаря К.А.И. като разгледа докладваното от Н.Н.Т.З. Гражданско дело № 20261720101464 по описа за 2026 година

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба с вх.№ 4795/10.02.2026 г., подадена от Е. М. А. срещу „***“ ЕООД за заплащане на сумата 2 744,66 евро, представляваща платена без основание част от суми по договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва от 10.02.2026 г. до окончателното плащане.

Първоначално исковата молба е била насочена и срещу MULTITUDE Bank p.l.c., като с Определение № 888/17.03.2026 г. производството спрямо този ответник е прекратено на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на иска.

Ищцата поддържа, че договореното възнаграждение за гаранция в размер на 7 420 лв. е разход, без който кредитът не би бил предоставен, но не е включено в ГПР.

Поради това договорът не съдържа вярно оповестен ГПР и е недействителен по чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита от 7 000 лв. При общо платени 12 368,09 лв. се претендира разликата 5 368,09 лв., равностойна на 2 744,66 евро.

Ответникът в срока по чл.131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди, че договорът съдържа всички изискуеми реквизити, ГПР е правилно изчислен, а гаранцията не е била задължително условие, защото потребителят можел да предложи физическо лице за поръчител. Поддържа, че договорът за гаранция е отделно правоотношение с трето лице и таксата не е част от общия разход по кредита. Оспорва и наличието на надплащане.

Съдът, като прецени доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

На 14.03.2025 г. между „***“ ЕООД като кредитор и Е. М. А. като потребител е сключен договор за потребителски кредит № ***. Предоставена е сумата 7 000 лв. за срок от 18 месеца. Посочени са лихвен процент 23,33%, възнаградителна лихва 2 450 1 лв., общо дължима сума 9 450 лв. и ГПР 49,66%.

В т. 5 от индивидуалния договор е уговорено: „Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от Multitude Bank в полза на Дружеството“. Посочено е още, че с одобряването на обезпечението уговорката, свързана с него, не може да бъде отменена нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Следва декларация, че при кандидатстването потребителят бил посочил избран поръчител и бил запознат с правото си да посочи физическо или предложеното юридическо лице, подлежащи на одобрение от кредитора.

С отделен договор за гаранция (поръчителство), сключен във връзка със същия кредит, Multitude Bank p.l.c. е предоставила обезпечение в полза на кредитора. Таксата за гаранцията е 7 420 лв., платима на 18 месечни вноски с падежи, съвпадащи с тези по кредита. В чл. 2.1 от договора за гаранция е отразено, че клиентът не е предложил друго частно лице и ще използва предоставената от гаранта гаранция. Гаранционният договор е функционално подчинен на кредита - прекратява се, ако кредитът не бъде предоставен или ако потребителят се откаже от кредитния договор.

Погасителният план към кредита съдържа единствено главница и лихва и формира общо задължение в размер на 9450 лв., а таксата за гаранция не е включена нито в общата сума, дължима от потребителя, нито при изчисляването на посочения в договора ГПР.

От представените по делото платежни документи се установява, че ищцата е извършила плащания към „***“ ЕООД във връзка с процесния договор в общ размер на 10 493,65 лв., формирани от плащане в размер на 950 лв. на 12.05.2025г., плащане в размер на 924,44 лв. на 23.07.2025г. и плащане в размер на 8619,21 лв. на 02.10.2025г.

В исковата молба ищцата твърди, че е извършила плащания в общ размер на 12 368,09 лв., включващи и плащания в размер на 1000 лв. и 874,44 лв., но за последните две суми по делото не са представени платежни документи или други преки доказателства за реалното им извършване в полза на ответника.

По искане на ищцата са били допуснати съдебни експертизи, които са били относими именно към установяване на спорните обстоятелства по делото, включително относно плащанията, тяхното разпределение и формирането на ГПР, но впоследствие ищцата се е отказала от събирането на тези доказателства.

Неблагоприятните последици от несъбирането им следва да бъдат понесени от страната, в чиято доказателствена тежест са съответните факти. Неизпълнението от страна на ответника на задължението по чл. 190 ГПК да представи справка/извлечение за постъпилите плащания и разпределението им не освобождава ищцата от доказателствената й тежест да установи факта и размера на извършените от нея плащания. Последиците по чл. 161 ГПК подлежат на преценка с оглед всички доказателства по делото, но не могат да заместят изцяло липсата на доказателства за самия факт на плащане на конкретно твърдените суми. При това положение съдът приема за доказани плащания в общ размер на 10 493,65 лв., а твърдените плащания в размер на 1000 лв. и 874,44 лв. остават недоказани.

Искът е процесуално допустим. Същият е предявен от лице, което твърди, че е извършило плащания по потребителски кредит над чистата стойност на предоставената главница, срещу търговеца-кредитор, който според твърденията е получил сумите без основание. Търсената защита е осъдителна, като доводите за недействителност на договора по ЗПК се въвеждат преюдициално, доколкото са относими към основанието за задържане на получените суми.

За уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищцата следва да установи извършеното плащане и неговия размер, а ответникът - наличието на годно правно основание да задържи полученото. Когато твърдяното основание е договор за 2 потребителски кредит, съдът служебно следи за спазването на императивните изисквания на ЗПК, както и за наличие на неравноправни клаузи и нищожност на клаузи или сделки, относими към спора, включително когато недействителността се явява преюдициален въпрос спрямо предявения иск. Този извод следва и от Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други плащания, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, когато сключването на договора за тях е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Годишният процент на разходите по кредита изразява именно общите разходи по кредита за потребителя — чл. 19, ал. 1 ЗПК.

В случая от съдържанието на договора за потребителски кредит се установява, че кредитът е обезпечен чрез поръчителство/гаранция, предоставено от MULTITUDE Bank p.l.c., като същото е посочено в индивидуалния договор като обезпечение на кредита. Договорът не предвижда предоставяне на необезпечен кредит и не установява реална възможност кредитът да бъде получен при същите условия без ползването на платената гаранция. Напротив, договорната уредба сочи, че гаранционната услуга е функционално свързана с получаването на кредита при уговорените условия.

Декларативното посочване, че потребителят можел да предложи физическо лице като поръчител, не установява реална, ясна и практически достъпна алтернатива. Не са представени доказателства за критерии и процедура за одобряване на такъв поръчител, за действително предоставена алтернативна оферта, за различни условия при различен вид обезпечение, нито за възможност кредитът да бъде получен в същия срок и при същите финансови параметри без договора за гаранция.

Гаранционната услуга е икономически и функционално свързана с кредита.

Договорът за гаранция се отнася до същия кредит, обезпечението е в полза на кредитора, размерът на таксата е определен във връзка с размера и срока на кредита, а плащането на таксата е разсрочено по начин, съответстващ на погасителния план.

Отделната договорна форма и обстоятелството, че формален получател на възнаграждението е трето лице, не изключват този разход от общия разход по кредита, когато той е необходим за получаване на кредита при предлаганите условия.

Това тълкуване съответства на практиката на Съда на Европейския съюз, включително решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23, APS Beta Bulgaria и АКПЗ, съгласно което разходите по договор за гаранция, чието сключване е наложено на потребителя с клауза от кредитния договор и увеличава общия размер на дълга, попадат в понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Същият подход следва и от решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Profi Credit Bulgaria, относно допълнителните услуги, необходими за получаване на кредита при предлаганите условия.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, при посочване на взетите предвид допускания. Изискването не се изпълнява чрез формално посочване на процент, който не обхваща съществен и задължителен разход по кредита. В случая посоченият ГПР от 49,66 % е изчислен без включване на таксата за гаранция в размер на 7420 лв., която по размер надхвърля предоставената главница от 7000 лв. По този начин договорът представя значително по-ниско оскъпяване от действителното и не позволява на средния потребител да прецени реалната икономическа тежест на кредита, нито да 3 сравни офертата с други кредитни продукти.

Нарушението е съществено и попада в хипотезата на чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При недействителност на договора за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи — чл. 23 ЗПК. В т. 7 от диспозитива на решение C-337/23 СЕС изрично приема, че чл. 10, § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48 не препятстват национална правна уредба, съгласно която кредитен договор се счита за безлихвен и без разходи, когато посоченият ГПР не включва всички разходи, така че при недействителността потребителят дължи връщане само на заетата главница.

Чистата стойност на предоставения кредит е 7000 лв. Доказаните по делото плащания във връзка с процесния кредит са в общ размер на 10 493,65 лв. Разликата между доказано платеното и чистата стойност на кредита възлиза на 3493,65 лв., с равностойност 1786,27 евро по официалния фиксиран курс. До този размер ответникът не установява годно правно основание да задържи полученото.

За разликата над сумата 1786,27 евро до пълния предявен размер от 2744,66 евро искът следва да бъде отхвърлен като недоказан, тъй като по делото не се установява ищцата да е извършила плащанията в размер на 1000 лв. и 874,44 лв., които са включени при формиране на претендирания общ размер. Самото твърдение за извършени плащания не е достатъчно за уважаване на иска, доколкото фактът на плащането е елемент от фактическия състав на претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и подлежи на доказване от ищеца.

Неоснователно е възражението, че таксата е дължима по отделен договор, по който ответникът не е страна. Предмет на настоящия иск е сумата, получена от ответника, а основанието за нейното задържане се преценява с оглед действителността на договора за потребителски кредит и специалната последица по чл. 23 ЗПК.

Ответникът обаче не дължи връщане на суми, за които по делото не е доказано да са били платени от ищцата и получени от него.

Ето защо предявеният иск се явява частично основателен и следва да бъде уважен за сумата 1786,27 евро, представляваща платена без основание сума над чистата стойност на кредита по договор № *** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.02.2026 г., до окончателното изплащане, а за разликата до пълния предявен размер от 2744,66 евро следва да бъде отхвърлен като недоказан.