Определение № 19325 от 16.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19325 гр. София, 16.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20261100509204 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и следващите вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. В.М. в качеството му на пълномощник на ищеца Ж. И., срещу определение № 26327 от 21.07.2026 г., постановено по гр. д. № 51791/2025 г. по описа на СРС, ГО, 173-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 11667/14.06.2026 г. по гр. д. № 51791/2025 г. в частта за разноските.

В частната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят твърди, че районният съд е отказал да измени присъдените в първоинстанционното производство разноски, без да е изложил мотиви за това свое решение. Счита, че така определеното в полза на предоставилия безплатна правна помощ адвокат възнаграждение в размер на 250 евро е твърде ниско и несъобразено с материалния интерес по делото. Навежда доводи за разходите, които се налага да правят адвокатите, за да упражняват избраната от тях професия, както и значителното покачване на цените на стоките и услугите в страната. Счита, че следва да бъде присъдено отделно възнаграждение за всеки един от евентуално съединените искове. Моли обжалваното определение да бъде отменено и първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските, като присъденото на адв. М. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 250 евро да бъде увеличено.

В предоставения й двуседмичен срок насрещната страна – „Максо България“ АД, чрез юрк. Б., е депозирала отговор на частната жалба, в който застъпва становище, че обжалваното определение е правилно. Навежда доводи, че липсва фактическа и правна сложност на делото, която да 1 обосновава по-висок размер на адвокатското възнаграждение, в която насока се позовава на предмета на делото, обстоятелството, че по същото са били налице безспорни и ненуждаещи се от доказване факти, както и, че делото е решено само въз основа на писмени доказателства. Счита, че материалният интерес по делото не следва да е единственият ръководен критерий за определяне на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на страната. Излага, че при определяне на размера на възнаграждението, съдът следва да се ръководи от конкретни разписани в закона критерии, въз основа на които да оцени реално положения от адвоката труд, като не е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери. Навежда довод, че с оглед на предмета на делото, а именно предявен отрицателен установителен иск, доказателствената тежест е била за ответната страна, а процесуалният представител на ищеца не е положил повече от необходимите усилия. Намира така подадената частна жалба за неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Въззивният съд, като се запозна с изложените от страните доводи, въз основа на материалите по делото и закона, намира следното:

Частната жалба е редовна от формална страна, доколкото отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Същата е подадена от процесуално легитимирана страна, в рамките на предоставения от съда двуседмичен срок и е насочена срещу акт, който подлежи на въззивно обжалване, съгласно чл. 248, ал. 3, изр второ вр. чл. 258, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от ищеца Ж. И. И. срещу „Максо България“ АД иск за признаване за установено между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит е нищожен, а в условията на евентуалност за недействителност на негови клаузи. По делото е приет за съвместно разглеждане насрещен иск от ответната страна, за осъждане на ищеца да плати суми, представляващи негови задължения по процесния договор. С постановеното първоинстанционно решение съдът е уважил главния иск на ищеца за нищожност на договора за кредит, отхвърлил е насрещната искова претенция и с оглед на изхода на спора е осъдил ответникът „Максо България“ АД да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. В.М., сумата в размер на 250 евро, представляваща възнаграждение на последния за предоставената от него на основание чл. 38 ЗАдв безплатна правна помощ.

В срока по чл. 248 ГПК от процесуалния представител на ищеца е постъпила молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, с която е поискано увеличаване на така присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение на адв. М..

С обжалваното пред настоящата въззивна инстанция определение, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил молбата за изменение на решението в частта за разноските без уважение. Съдът е приел, че искането е допустимо, но неоснователно, тъй като така определеният в решението размер е съобразен с изхода на делото, 2 процесуалното поведение на страните, фактическата и правна сложност на спора, квалификацията и реално положените от адвоката професионални усилия, поради което е намерил, че не са налице основания за изменение на присъдените за пъвроинстанционното производство разноски.

По така поставения за разглеждане пред въззивната инстанция спор, съдът намира следното:

Доколкото исковото производство е приключило в полза на ищцовата страна, то същата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има право на разноски.

Ищецът е представляван от адв. М. по предоставена от последния на основание чл. 38 ЗАдв безплатна правна помощ. Съгласно действащата разпоредба към момента на предоставянето на тази категория правна помощ от адвоката, чл. 38, ал. 2 ЗАдв предвижда, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C438/22, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, е прието, че национална правна уредба, която придава задължителен характер на предвидени в нея минимални размери за адвокатските хонорари, противоречи на правото на Европейския съюз, поради което не следва да се прилага от съдилищата. От цитираното решение следва, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, като същите биха могли да му послужат единствено за ориентир при определяне на адвокатския хонорар съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В съдебната практика са изведени критериите, от които съдът следва да се ръководи при определяне на размера на възнаграждението на адвоката, а именно съобразно вида и количеството на извършената от адвоката работа, с оглед на фактическата и правна сложност на конкретното дело. В тази връзка като водещ принцип се откроява съотнасянето на възнаграждението към действително извършената от процесуалния представител работа. От изложеното следва, че в компетентността на решаващия делото съд е да прецени размера на дължимото на адвоката възнаграждение, като се ръководи от посочените критериите, без да е обвързан от претендираните от адвоката суми.

В конкретния случай въззивният съд намира, че сумата в размер на 250 евро за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в чиято полза делото е решено, е правилно определена. Предмета на делото е валидността на договор за кредит, чиято главница е в размер на 2193 лева или 1121 евро, като последното се явява цената на иска (материалния интерес).

Доказването в производството е проведено единствено въз основа на писмени доказателства, като адв. М. не е присъствал в състоялото се открито съдебно заседание, като от подаването на исковата молба до оттеглянето на съда за постановяване на решение са изминали шест месеца, в рамките на които процесуалната активност на ищцовия процесуален представител се изчерпва с подаване на искова молба с типово съдържание, депозиране на отговор на насрещната искова молба, с която оспорва същата с аргумент за 3 основателност на предявените от ищеца искове, които се припокриват с доводите в исковата молба, и подаване на молба-становище, в която преповтаря твърденията за нищожност на процесния договор и формулирания вече веднъж петитум, като иска делото да се гледа в негово отсъствие.

Въпреки че съдът не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията, то определеното от първата инстанция такова в размер на 250 евро е с малко (15 евро) под предвидения размер с оглед на материалния интерес по делото. Не се установяват положени от адвоката усилия по конкретното дело, над обичайните необходими за разрешаването на правен спор от настоящия вид, не се констатира адвокатската работа да е възложена в извънредни налагащи неотложност и особена грижа обстоятелства, а делото не се отличава с фактическа и правна сложност, която да обосновава присъждането на по-висок от определения от първата инстанция размер от 250 евро за адвокатско възнаграждение.

Поради изложеното, въззивният съд споделя така приетото от първата инстанция, че не се установяват обстоятелства, които да налагат изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, поради което обжалваното определение, с което молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение, се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед на цената на предявените искове, предмет на същинското производство, на основание чл. 274, ал. 4 вр. чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо и чл.

248, ал. 3, изр. второ ГПК настоящото определение е необжалваемо.

Така мотивиран, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 26327 от 21.07.2026 г., постановено по гр. д. № 51791/2025 г. по описа на СРС, ГО, 173-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на адв. В.М. в качеството му на пълномощник на ищеца Ж. И. за изменение на решение № 11667/14.06.2026 г. по гр. д. № 51791/2025 г. на СРС в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4