Решение № 320 от 13.12.2024, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 320 гр. Кюстендил, 13.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20241500500185 по описа за 2024 година

185/2024 РЕШЕНИЕ

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх.№ 1960/19.02.2024 г. от И. А.

Т. ЕГН *** от с. *****, обл. С., ул. *****, лично и като пълномощник на В. И. Т. ЕГН **********, от с. *****, обл. С., ул. ***** и С. И. Т. ЕГН ********** от с. *****, обл.

С., ул. *****, чрез пълномощника адв. Ю. С., насочена срещу Решение № 46/02.02.2024 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. № 21/2023 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от И. А. Т., с ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, лично и като пълномощник на В. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. *** и С. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, чрез адвокат Ю. С. от КАК, срещу И. Т. И., ЕГН **********, с адрес: ********** и И. А. И., ЕГН **********, с адрес:

**********, искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на останало им наследство от Р. Т. Т.а на 1469/1891 кв.м. от „Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на **********, одобрени със Заповед № РД-8- 995/24.04.2018г. от ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот: няма данни за изменение, с адрес на поземления имот: с.

Д., махала ***, с площ от 1891 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с предишен идентификатор: ***; *** и с номер по предходен план: 500503, 1 като неоснователни. Осъдил е на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. А. Т., с ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, лично и като пълномощник на В. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. *** и С. И. Т., ЕГН **********; с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, да заплатят на И. Т. И., ЕГН **********, с адрес: ********** сумата в размер на 1500 лева, представляващи разноски в производството за адвокатски хонорар.

В жалбата се твърди незаконосъобразност и неправилност на решението на първоинстанционния съд.

Сочи се, че констатацията на съда, че ответниците са преобърнали държането върху идеалните части на наследодателката на ищците във владение, не кореспондирала с доказателствата по делото.

Неправилно били ценени показанията на свидетелите, като не било взето предвид соченото от свидетеля В.О. за преговори за закупуване на частите на Р. Т.а, без успех. Не било взето предвид и соченото пред свидетеля от ответника И. И., че признава правото й на собственост. Така бил направен неправилен извод, че е налице намерение за своене от страна на ответниците, продължило повече от 10 г. Посочените факти налагали извод, че animus не е налице. С това липсвали в условията на кумулативност предпоставките за придобИ.е на имота по давност.

Не били обсъдени и данните, че наследодателката на ищците не можела да влезе във владение на имота си, защото нейната сестра И. И. и съпругът й И. И., чрез насилие окупирали нейните части от съсобствеността, като оградили имота, заключили с катинар и пуснали свободно да се разхождат в него кучета. Това било установено и от ищеца Т. по реда на чл. 176 от ГПК. Така следвало да се приеме, че владението е установено чрез насилие, а това не било допустимо. Т.е. дори да е изтекъл продължителен период на владение, владението било скрито.

Излага се становище във връзка с това, че не бил достатъчен фактът на издаване на констативен нотариален акт на основание давностно владение, за да се установи превръщане на държането на идеалните части на наследника във владение.

Подчертава, че не били уведомени нито Р. Т.а, нито нейните наследници, че ответниците се били снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху целия недвижим имот.

Посочена е и съдебна практика, която се възприема за приложима в случая.

В съответствие с изложеното се иска искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и произнасяне по същество на спора.

Заявена е и претенция за присъждане на сторените по делото разноски пред двете съдебни инстанции в полза на жалбоподателите.

В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите страни – И. Т. И. и И. А. И., чрез процесуалния представител адв. З. В..

Застъпена е тезата, че жалбата е неоснователна и се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се съдебно – деловодни разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемите страни отричат твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съдебен акт е постановен неправилно, като считат същия за правилен, законосъобразен и постановен при липса на пороци при постановяването му.

Считат, че решението на първоинстанционния съд е постановено при 2 спазване на процесуалните правила и при направен пълен и правилен доклад на делото, с който е разпределена доказателствената тежест.

Сочат, че правилно била формирана решаващата воля на първоинстанционния съд. Аргументират се с това, че всички доказателства били взети предвид и били обсъдени в смисъла, в който били изказани.

Твърдят, че неправилно и заблуждаващо било твърдението, че въззиваемите страни осъществявали владението на процесния имот чрез насилие, сочейки, че по делото било установено, че владението било започнало в края на деветдесетте години.

Отбелязват, че за този период от време не била подавана жалба до МВР, Прокуратура или Община, нямало нито един иск, подаден за защита или възстановяване на владение и др., но едва сега част от наследниците претендирали собственически претенции.

Излагат, че свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели не установявали владението с насилие.

Акцентират върху дадените от свидетеля О. показания, който при разпита си заявил, че „при тях не може да се влезе, вади се веднага секира от И.“, което означавало, че въззиваемите страни ревностно бранели собствеността, но не следвало да се тълкува, че било налице установено владение с насилие.

Твърди се, че въззиваемите страни били собственици на имота, предмет на иска, независимо от регулационната му история, на основание давностно владение, установено през 90-те години на миналия век и продължаващо и понастоящем.

Към представения отговор на исковата молба бил приложен и приет като доказателство по делото заверен препис от искова молба /също се съдържало и в преписката, изискана и представена от нотариус С.С. /, в съдържанието на която било изложено от самата С.Т., че дъщеря й - И. и зет й И., т.е. въззиваемите страни, през месец октомври 1997г. не я допуснали в процесния имот, от който била изгонена три години по-рано и дори не е допусната да влезе, като била останала на 5 метра пред оградата на имота. Поради което можело се прави извод, че въззиваемите страни още през 1994г. били завладели имота и ограничили останалите съсобственици, като имотът бил заграден през посочената година – така, както било и понастоящем.

Акцентира се върху това, че ищецът бил заявил, че последно били влизали, когато били взели майката на Р. - С.Т. и повече не били влизали в имота, като това било повече от 10 г. преди да почине същата. Като се твърди, че свидетелят не бил посочил точната година, от която нямали достъп до имота, поради отдалечеността на тези събития във времето, но ставало ясно, че това е от преди 2000 г.

От проведените разпити по делото ставало ясно, че ревностно се пазела собствеността и че ищцовите страни нямали достъп до имота.

Поясняват, че само въззиваемите страни имали достъп до имота, като го заключвали и с това показвали своене на имота, което било доведено до знанието на останалите съсобственици.

Обръщат внимание на това, че всички разпитани по делото свидетели били категорични, че откакто баба С./Стойка е напуснала имота, повече никой не е влязъл в него и не е имал достъп, което както от личното й изложение в исковата молба, така и от свидетелката Р. Илиева, кмет на селото 20г., а преди това работила в пощата и кметството като секретар и изплащала пенсиите, е че това е било през 1996 г.

Сочат още, че от свидетелските показания ставало ясно, че имотът се 3 заключвал, че се разхождали кучета, които възпрепятствали влизането и достъпа на който и да било, извън въззиваемиите страни и децата им, като имотът изцяло се ползвал в пълната му площ, като имало стопанска сграда, гараж, лозници, овощни дръвчета и в останалата си част се ползвало като зеленчукова градина, като това се поддържало изцяло от въззиваемите страни. От показанията ставало ясно и че откакто били изгоненени С. и Р. от имота, същите не били допускани повече в него.

Твърдят, че владението и ползването на въззиваемите страни върху процесния имот от момента на установяване на владението и фактическата власт върху него през 1996 г. до момента, не било прекъсвано по никакъв начин, нито чрез иск за собственост или друг иск, като същото било продължило повече от законоустановения срок - явно, несъмнено и без прекъсване.

Сочат съдебна практика на ВКС, която смятат за приложима и в настоящото производство. Твърдят, че предпоставките, визирани в чл. 79 от ЗС били реализирани, като се упражнявало владение в период повече от 10 години.

Сочат, че противопоставянето и предявяването на иска след изтичане на придобивната давност било без значение, тъй като позоваването на давността не било елемент от фактическия състав на придобИ.ето по давност съгласно тълкувателна практика на ВКС. Не било необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приемело, че било променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си, но в случая се твърдяло, че и това било налице. Съществени били действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се своял изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него.

Сочи се още, че заключването на имота и преустановяването на достъпа на другия съсобственик в него било действие на отблъскване на владението.

Излагат аргументи в насока, че сам по себе си фактът на добри или лоши отношения между съсобствениците бил без значение за факта на владение и не бил основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение били и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези текстове, които се проявили след изтичане на срока на придобивната давност, когато правото на собственост вече било придобито.

Поясняват, че имотът бил ограден и се заключвал, откакто въззиваемите страни живеели в него - повече от минимално изискуемите 10 г. и други лица нямали достъп до същия, то това било проява на обективния елемент, който се изразявал в упражняване на фактическата власт върху вещта и включвали фактически действия, които недвусмислено манифестирали власт върху имота по съдържание като на собственик - ПП-6-74. Предполагало се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установяло, че я дължи за другиго. Намерението се изразявало външно чрез различни действия, които фактически запълвали съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобИ.е се целяло.

Презумпцията ползвал владелецът, а не държателят, т.е. за да се приложи презумпцията, тези действия трябвало да бъдат доказани. Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилагала както в отношенията между владелеца и трети лица, които можело да бъдат и собственици, така и в отношения между съсобственици независимо на какво основание била възникнала съсобствеността (като се сочи съдебна практика в същата насока).

4

Твърдят, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живеел постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той бил единствен за него и семейството му, подобрявал го и го ремонтирал, и това пряко се възприемало от собственика или другите сънаследници, които не се противопоставяли в период от 10 години - такива действия показвали промяна на намерението за своене и придобИ.е по давност на владения имот, сочейки съдебна практика в същата насока.