Решение № 2966 от 06.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2966 гр. София, 06.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100508230 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20038158 от 26.05.2022 г. по гр.д.№ 37662 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 178 състав се: ПРИЗНАВА за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 9, ал. 1 от З. и чл. 86 от ЗЗД, че ответникът П. Ц. Г.-Ц., дължи на ищеца „К.И.“ АД, сумата от 585,01 лева, представляваща главница по сключен онлайн договор за потребителски кредит „Екстра“ № 59618 от 27.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 75 лева, представляващи договорна лихва за периода от 27.01.2017 г. до 31.05.2017 г., както и сумата от 8,82 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от 28.12.2016 г. до 31.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 11.12.2019 г. по ч. гр. дело № 36552/2017 г. на СРС, II ГО, 178 състав, поправена по реда на чл. 247 от ГПК с разпореждане № 20210482 от 29.09.2020 г., постановено по същото дело, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за главница по договора за кредит за сумата над 585,01 лева до пълния претендиран размер от 750,01 лева, иска за сумата от 546,82 лева – такса „Гарант“ за периода от 27.07.2016 г. до 31.05.2017 г., иска за договорната 1 лихва за сумата над 75 лева до пълния предявен размер от 135 лева и за периода от 27.07.2016 г. до 26.01.2017 г., както и иска за обезщетението за забава в размер на законната лихва за разликата над 8,82 лева до 27,55 лева и за периода от 28.11.2016 г. до 27.12.2016 г.

Постъпила е въззивна жалба от П. Ц. Г.-Ц., ответник пред СРС.

Твърди се, че решението е неправилно и необосновано. Сочи, че по делото не било доказано наличието на договорно правоотношение. Счита, че представената разписка не установява такова, нито доказва получаването на сумата. СРС се позовал единствено на факта, че ответницата е погасила три вноски, но липсвали доказателства, че именно ответницата ги е направила.

Погасяването можело да бъде направено от което и да е трето лице.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от въззиваемия, ищец пред СРС- „Кредит-ИНС“ АД. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС в частта, в която претенциите са били уважени. Счита, че претенцията му е доказана от събраните по делото доказателства. Не били допуснати сочените от въззивника процесуални нарушения. Правилно СРС бил приел, че страните са обвързани от договорна връзка. Такава била сключена по електронен път. Представен бил и хартиен вариант на сключения он-лайн договор съгласно чл.184, ал.1,изр.1 ГПК. Съгласно чл.180 ГПК частните документи се ползвали с формална доказателствена сила за авторството им като се арг. и с чл.3, ал.1 ЗЕДЕУУ с предишно заглавие ЗЕДЕП. Противно на соченото от въззивницата, от приобщената по делото справка извлечение от 27.07.2016 г. от електронната система на еРау за извършения превод, както и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, било видно че на 27.07.2016 г. от страна на ищеца била предоставена на П. Ц.Г.-Ц., сумата от 1000 лв. Като основание за превода било посочено „договор № 59618/27.07.2016 г.“. Ответницата била усвоила предоставената й сума на 27.07.2016 г. на каса „Изипей“ АД като се подписала и изписала собственоръчно имената си. От всички тези доказателства се установявало възникването на договор за заем. Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 15. 06.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 29.06. 2022 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване в частта в която искът по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД е бил уважен. Следователно въззивната жалба е допустима.

В частта в която претенциите на ищеца са били отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.

2

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 11.12.2019 г. от СРС, ГО, 178 с-в по ч.гр.д.№ 36552 по описа за 2017 г., е била връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК.

СРС е дал указания до заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, които са достигнали до знанието му на 21. 07.2020 г. Исковата молба е предявена на 14.08.2020 г. Видно от петитума на същата, предявените за установяване вземания съответстват на тези посочени в заявлението, т.12.

Заповедта за изпълнение е поправена с разпореждане № 20210482 от 29.09.2020 г. относно основанието на което се претендира сумата в размер на 546,82 лв. като вместо договорна лихва е посочено такса „Гарант“, както е посочено в заявлението, а относно сумата в размер на 750,01 лв.- главница по договор за кредит.

Следователно първонистанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в настоящия случай от представените по делото писмени доказателства, както и от приетото по делото и неоспорено от страните заключение по съдебносчетоводната експертиза, на което съдът е дал вяра като обективно изготвено, безпристрастно и кореспондиращо с останалите събрани по делото писмени доказателства, се установявало, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на договор за потребителски кредит № 59618 от 27.07.2016 г., сключен по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - от разстояние. От приетите по делото разписка и счетоводна експертиза, се установявало, че заетата сума в размер на 1000 лева е предоставена на получателя по сметка, открита в EasyPay, съгласно разписка за извършване на плащане № 2000000107905 669 от 27.07.2016 г., а ответницата извършвала и плащания по кредита, поради което възражението, че не е доказано, че заетата сума е предадена, било неоснователно.

В настоящия случай кредитът бил отпуснат за 12 месеца от дата на подписване на договора, като крайният срок за неговото изплащане е 27.07.2017 г. и при фиксиран лихвен процент в размер на 36,00%, намален с 50% или 18%, при общо дължима възнаградителна лихва в размер на 180,00 лева за целия срок на кредита. По договора била начислена и такса „Гарант“ в общ размер на 740,00 лева, плащането на която било разсрочено на 12 месечни вноски в размер на 61,67 лева, които били платими с главницата или общо дължимата сума по кредита е в размер на 1920 лева.

Към процесния договор освен относимите норми на ЗПФУР, приложение, на основание чл. 9, ал. 1 от закона, намирали и разпоредбите на 3

Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Приел е, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съгласно който „потребител“ било всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не били предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност. По делото не било проведено доказване, че заетите средства са ползвани от кредитополучателя във връзка с евентуално осъществявана от него търговска или професионална дейност.

Като се е позовал на установената в ЗЗП принципна забрана на неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, и които там били прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени (чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, е приел, че уговорката за възнаградителна лихва може да се приеме за неравноправна по чл. 145, ал. 2 от З., ако не е достатъчно ясна и разбираема, доколкото изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилагало дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ (в този смисъл била т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на С., както и Решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на I ТО на ВКС). Изискване за яснота и разбираемост на клаузите на договора за кредит било поставено и в чл. 10, ал. 1 от ЗЗП. В случая, тези изисквания били спазени. На първо място в чл. 3.1 от Договора било посочено какъв е размерът на възнаградителната лихва – 36%, намален с 50%.

Освен това в договора била фиксирана дължимата сума на месечната вноска, както и каква част от нея цифром представлява възнаградителната лихва и в какъв процент е възнаградителната лихва, която се начислявала, като това перо и като процент, и като сума било отделено от останалите разходи по кредита – лист 13. Ето защо изискването за писмена форма и ясен и разбираем език на клаузите в случая било изпълнено. Изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполагало, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване било спазено, защото на потребителя бил предоставен погасителен план и калкулация на дължимото. Изчисленият били ясни и не предизвиквали съмнение каква е крайната сума, която кредиторът очаква потребителят да му заплати. Ето защо цялата относима информация, която позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от клаузите на договора за финансовите му задължения била предоставена, съгласно разрешението в постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484/08), което било в смисъл, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност.

Основателно, обаче, било възражението на ответника за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса „Гарант“ като СРС е изложил подробни мотиви за това. В тази си част първоинстанционното решение не е 4 предмет на въззивната жалба поради което настоящата инстанция не намира за необходимо да ги излага.

От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза /СЧЕ/, се установило, че ответницата е извършила плащания, които били осчетоводени редовно от ищеца, на сумата в общ размер от 490 лева, както следва: на 29.08.2016 г. на сумата от 160 лева, която била прихваната от ищеца към задължението за главница в размер на 83,33 лева, 15,00 лева за лихва, 61,67 лева за такса „Гарант“; на 05.10.2016 г. на сумата от 160 лева, която била прихваната от ищеца към задължението за главница в размер на 83,01 лева, 15,00 лева за лихва, 61,67 лева за такса „Гарант“ и на 30.11.2016 г., на сумата в размер на 170,00 лева, която била прихваната от ищеца към задължението за главница в размер на 83,65 лева, 22,13 лева за лихва, 61,67 лева за такса „Гарант“ и 2,87 лева за наказателна лихва.

Тъй като съгласно договора главницата и възнаградителната лихва се дължали на 12 равни месечни вноски, то дължимата месечна сума по договора, след изваждане на такса „Гарант“, която СРС е приел за недължима, възлизала на 83,33 лева за главница (1000/12) и 15 лева за възнаградителна лихва (180/12) или размерът на месечната погасителна вноска, изчислена от съда по реда на чл. 162 от ГПК, след припадане на таксата „Гарант“, възлизала на 98,33 лева, дължима на 27-мо число от месеца, след 27.07.2016 г.