Решение № 3744 от 25.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3744 гр. Пловдив, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330107018 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 против Д. Р. Д., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 31.10.2018 г. между ответника и трето лице – кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” бил сключен договор за потребителски кредит № ...., при общи условия и спазване на ЗПК, на обща стойност 15000 лева. Следвало да бъде върната на 48 месечни вноски – до 20.02.2023 г., включващи главница, застраховка и договорна лихва.

Ответникът погасил частично.

На 09.11.2022 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия от 15.02.2022 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1783/27.02.2024 г. по ч.гр.д. № 3574/24 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми:

3479,06 лева – главница; 473,37 лева – обезщетение за забава за периода 21.07.2021 г.

– 27.02.2024 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението – 27.02.2024 г. до погасяването. Претендират 1 се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди недействителност на договора, поради противоречие с добрите нрави, нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и невключване на сумите за застрахователна премия и такса ангажимент в ГПР, при което последният не отговарял на действително прилагания от кредитора. Реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от дължимите суми за застр. премия и такса ангажимент. Налице била заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост и исковете са предявени в срок. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

От договора за потребителски кредит се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 15 000 лева, като видно от ССЕ – която се кредитира като ясно и компетентно изготвена – след приспадане на таксата ангажимент от 525 лева, разликата е била преведена на ответника. Всички относими към кредитната сделка документи – съдържат подписи и за ответника, които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.

От представените доказателства - приложение № 1 към рамков договор за цесия, в които фигурират вземанията към ответника, се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” и ищеца е сключен договор за цесия, по силата на който последният е придобил вземанията срещу ответника, произтичащи от договора за кредит. Такава възможност е предвидена в чл. 26 от Общите условия, за което е налице изрично съгласие на насрещната страна, дадено с подписването им.

Съобразно договора за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главница, ведно с натрупаните към момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения.

Прието е уведомително писмо за цесията /л.25/ от цедента, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер /л.27/ за извършената цесия, адресирани до длъжника.

Изходящото от упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, 2 съдържа имената на ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал.

4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.

Книжата са получени от ответника преди процеса – на 15.11.2022 г., видно от представените доказателства – л.24, чрез лице по чл. 46, ал. 2 ГПК - майка. От заключението на ССЕ се установява и плащане в полза на ищеца - цесионер, което означава, че ответникът е уведомен и е узнал за цесията и преди процеса.

С оглед изложеното, ищецът е материалноправно активно легитимиран да претендира всички вземания по договора за кредит.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 8,02 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата /и/или застраховката/ по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран 4 размер. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

Не са спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

Разпечатката съдържа 41 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4282cd4c-fb1c-4c27-8e15-18c4de527052