Определение № 1295 от 11.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1295 гр. София, 11.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Частно касационно търговско дело № 20238003901865 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на синдика на „Еър Лоджистикс Лимитид, Инк.“ (в производството по несъстоятелност), регистрирано в САЩ, Далас, щата Тексас, и кредиторите по тази несъстоятелност: „Рудерсдал“ ЕООД, „Ол Сийз Пропърти 2“ ООД, „Асет Мениджмънт“ ЕАД, чрез адв. З. Т. от АК-Варна, с надлежно учредена по делото представителна власт, както и лично от З. Ж. Т. като кредитор на същата несъстоятелност срещу Определение № 2546/12.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2263/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, Втори граждански състав, с което е потвърдено Определение № 8309/07.07.2023 г., постановено по гр. д. № 5232/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-12 състав, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК исковата молба е върната и съдебното производство е прекратено.

Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е приложил процесуалния закон. Твърдят, че са посочили конкретните противоправни деяния (действия и бездействия) на органите на БНБ, респ. техните актове, в изпълнение на които е следвало да се осъществява организацията, управлението и контрола на приложението на въведената мярка „използване 1 на паричните средства от банковите сметки на „КТБ“ за събиране на задължения към „КТБ“, като са навели фактически твърдения, обосноваващи предявените деликтни искове - органите на Централната банка на Република България не са осъществили достатъчен контрол върху управлението на кризата с ликвидността на „КТБ“ АД при използването на депозитите на вложителите на банката за събиране на задълженията към „КТБ“ АД, вследствие на което те са нарушили съществено общностното право и поконкретно разпоредбите на чл. 63-64 ДФЕС и чл. 107 ДФЕС, което е станало причина за настъпване на твърдения вредоносен резултат (в размер на сумата от 102966946 лв. по първия главен деликтен иск, респ. в размер на сумата от 62472692,39 лв. – по втория главен деликтен иск), но неправилно апелативният съд е достигнал да правния извод, че ищците не са посочили конкретните противоправни действия/бездействия на служители на БНБ.

Считат за незаконосъобразен и правния извод на въззивния съд, че ищците не са уточнили правния си интерес от едновременно предявяване на деликтните искове срещу Държавата и БНБ, като поддържат, че с уточнителните молби са изяснили кой е надлежният ответник – БНБ като процесуален субституент на държавата. Поддържат, че въззивният съд не е установил да е налице конкретна нередовност на исковата молба, обуславяща преграждането на исковото производство, а единствено - въз основа на обосновано предположение за това, е приел, че обжалваното определение, с което е върната исковата молба и съдебното производство е прекратено, е законосъобразно.

Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, както и с самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Кое (кои) от фактическите и правните основания от предявената в гр. д. № 5232/2022 г. извъндоговорна отговорност за вреди от нарушаване на свободите и правата от клаузата за „европейски обществен ред”, с които международната несъстоятелност на Еър (и нейните кредитори) се ползва по силата на чл. 63 и чл. 107§1 ДФЕС, чл. 17 Хартата и чл. 1 от Първия Протокол от ЕКПЧ, изпълнява условията от общата дерогационна клауза на 2 чл. 52§1 Хартата за ограничаване по изключение на упражняваното от ищците “право на защита пред съд?“; 2. „Въззивният, съответно първоинстанционният съд, дължат ли приложение на установените от чл. 47 Хартата и чл. 6§1 ЕКПЧ минимални задължителни стандарти за „справедлив и ефективен съдебен процес”?“; 3. „Коя дейност и кои действия на въззивния съд във в. ч. гр. д. № 2263/2023 г., съответно на първоинстанционния съд в гр. д. № 5232/2022 г. съответства/т на минималните задължителни стандарти за правосъдие от чл. 47 Хартата и чл. 6§1 ЕКПЧ, и съгласувани ли са с посочената в частната касационна жалба тълкувателна практика на СЕС, ЕСПЧ, ВКС и КС?“ и 4. „Формулираните в мотивите на въззивното определение процесуални бариери, поставени от въззивния съд с изписването за „надлежност на предявените спрямо БНБ искове по чл. 340§2 ДФЕС”;

„релавантността на противоправните действия/бездействия на служители на БНБ” за чл. 340§2 ДФЕС; „обосновано предположение за неправилност на обжалвания акт”, отговарят ли на условията от общата дерогационна клауза от чл. 52§1 Хартата?“. За да аргументират допускането на въззивното определение до касационно обжалване със самостоятелната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, жалбоподателите поддържат, че при преценка на законосъобразността на обжалвания съдебен акт въззивният съд не притежава уредена в закона властническа компетентност да преценява дали той е „предполагаемо правилен“.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение, ВКС взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което исковата молба е била върната на основание чл. 129, ал.

3 ГПК поради неизправяне в дадения от съда срок на констатираните нередовности при нейната проверка по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, като съдебното производство е било прекратено. Приел е, че след отмяна на първото преграждащо определение първоинстанционният съд с две разпореждания е дал ясни и конкретни указания на ищците, съобразени и с указанията на въззивната инстанция, за привеждане на исковата молба в 3 съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК, но макар и ищците да са представели две уточнителни молби, по същество са преповторили изложените фактически твърдения в исковата молба, т.е. не е изправена нередовността на исковата молба. Въззивният съд е счел, че ищците не са конкретизирали правния си интерес да предявят претенцията си едновременно срещу носителя на претендираната имуществена отговорност (Държавата) и БНБ (органа, чрез който държавата е действала/или бездействала/ при осъществяване на нарушението на европейското законодателство). От друга страна, ищците не били изяснили за какви конкретни противоправни действия/бездействия на служители на БНБ се търси отговорност от юридическото лице. При така изяснените правни доводи въззивният съд е счел, че от изложеното във въззивната жалбата не може да се направи обосновано предположение за неправилност на обжалвания акт, тъй като конкретните, ясни и точни указания на съда за привеждане на исковата молба в съответствие със изискванията на ГПК не са изпълнени и констатираните недостатъци не са отстранени.

Въззивното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, поради което не трябва да се извършва преценка дали са налице специалните процесуални предпоставки за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Въззивното определение е очевидно неправилно, защото мотивите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика и почиват на предположения. Едно от решаващите съображения на апелативния съд за потвърждаване на прекратителното определение на СГС представлява обстоятелството, че ищците не са конкретизирали правния си интерес от предявяване на деликтните искове срещу държавата (носителя на претендираната имуществена отговорност) и срещу БНБ (неин субституент).

Надлежната пасивна процесуална легитимация по предявени деликтни искове по ЗОДОВ е пряко изводима от самия закон - на уредените в ЗОДОВ правни основания държавата отговаря чрез държавните учреждения, чиито органи са причинили твърдения вредоносен резултат – като нейни процесуални субституенти, поради което надлежен ответник в настоящото исково производство, притежаващ пасивна процесуална легитимация, е единствено 4

БНБ. А въззивният съд, при проверка правилността на преграждащото първоинстанционно определение, е приел, че част от указанията на СГС за изправяне нередовността на исковата молба е свързана с непосочването на конкретните действия или бездействия, които органите на Централната банка на Република България са осъществили, вследствие на което е извършено твърдяното нарушение на европейското законодателство.

От друга страна, без да изследва фактическите твърдения, очертаващи правопораждащите спорните материални права юридически факти, и вида и обема на търсената съдебна защита, апелативният съд общо е изразил своето правно съждение, че ищците не са посочили за какви конкретни противоправни действия/бездействия на служители на БНБ се търси отговорност от юридическото лице. Напротив, той е изградил своето вътрешно убеждение въз основа на предположения, а именно че от изложените правни доводи за неправилност на обжалваното преграждащо определение не може да се направи обосновано предположение за неговата неправилност, което противоречи на принципа за основаване на правосъдната воля само на действително установените по делото факти (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК).

Разгледана по същество, касационната частна жалба се явява основателна.

Ищците са сезирали българския съд с активно кумулативно субективно и обективно съединени деликтни искове за заплащане на обезщетение за причиняване на твърдените имуществени вреди от актове и действия/бездействия на органи на БНБ, с които било извършено съществено нарушение на правото на Европейския съюз – нарушение на чл. 63-64 ДФЕС (забрана за налагане на ограничение върху движението на капитали и плащания между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни) и чл. 107 ДФЕС (забрана за предоставяне на всякаква помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма, с която би се нарушила или би била под заплаха конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки).

Съдът е длъжен да разгледа и разреши всяко искане за защита на лични или имуществени права, когато се твърди, че те са накърнени (арг. чл. 2 5

ГПК), в случай че сезиращият го акт е допустим (при наличие на положителните абсолютни процесуални предпоставки, обуславящи възникването и надлежно упражняване на процесуалното право на иск, респ. при липса на абсолютните или относителните процесуални пречки) и редовен (да е ясен спорният предмет, по отношение на който ще се формира силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение – арг. чл. 298, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК). За да е редовен предявеният иск, ищецът трябва да индивидуализира предявеното пред съда спорно материално право – чрез субектите на материалното правоотношение, неговите правопораждащи юридически факти (основанието на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК) и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК).

В конкретния казус с исковата молба и с уточнителните молби от 19.07.2022 г. (л. 345 и сл. от кориците на първоинстанционното дело), от 17.02.2023 г. (л. 383 и сл. от кориците на първоинстанционното дело) и от 20.03.2023 г. (л. 475 и сл. от кориците на първоинстанционното дело) ищците са навели фактически твърдения, които очертават в достатъчна степен предмета на предявеното материално право и търсената съдебна защита, поради което незаконосъобразни се явяват последните указания на първоинстанционния съд, дадени с Разпореждане от 23.02.2023 г.