Решение № 1235 от 04.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1235 гр. София, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100512410 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20098523 о т 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 29527/2020 г. по описа на СРС, 172-ри състав, е уважен предявеният от С. С. С. срещу „Рекон-Р“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от настъпила трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от 21.10.2019 г. до окончателното погасяване на вземането.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. П. П. от САК, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред СРС за оказана безплатна адвокатска помощ.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника – „Рекон-Р“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. Н. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е отхвърлил релевираното възражение за наличие на съпричиняване поради допусната груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), като е възприел абсолютно безкритично показанията на доведения от ищеца свидетел, без да вземе предвид всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост. Твърди, че поведението на работника дотолкова е допринесло за увреждането, че ако той не беше сложил телта в главата на бормашината, увреждането изобщо не би настъпило и в този смисъл процентът на съпричиняване на злополуката от страна на ищеца е не по-малък от 75%. Изтъква, че работодателят е осигурил всичко необходимо за надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд, създавайки и 1 въвеждайки система от мерки за безопасност, по-конкретно: инструктажи за безопасна работа с бормашина и за работа при извършване на кофражни работи, като нито едно от технологичните правила и от правилата за безопасност, с които работникът е бил запознат, не предвижда изобщо използването от кофражистите на бормашина, още по-малко за навиването на тел за връзване на арматура. Сочи, че от заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза е видно, че никоя от дейностите от трудовата функция „кофражист" не изисква работа с бормашина тип „перфоратор“, че обичайният начин за навиване на тел за връзване на арматура е посредством клещи, направлявани ръчно, а не чрез бормашина, както и че ударната функция на бормашината и въртеливото движение също не се използват за навиване на тел. Също така твърди, че никога не е била прилагана постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, която дори управителят и техническият ръководител били одобрили и че няма никакви данни за подобна практика в събрания доказателствен материал. Счита, че работникът категорично е нарушил задължението си да спазва техническите правила и норми за безопасност на труда, установени за конкретно възложената работа. Поддържа, че първоинстанционният съд не е оценил, че груба небрежност е налице и когато от обстоятелствата е ясно, че определени действия или бездействия на работника могат да доведат до злополука, увреждаща неговото здраве, каквито са обстоятелствата в настоящата хипотеза, доколкото от правилата на житейската логика дори лице без специализирани технически познания би могло да предвиди високата опасност за живота и здравето при поставянето на арматурна тел в главата на бормашина с намерението същата да бъде навита по-бързо и дори найневнимателният работник не би използвал бормашината по подобен начин. Изтъква, че неправилен е и изводът на първоинстанционния съд, че делегирането на организацията и контрола на дейността на обекта на бащата на пострадалия в деня на злополуката било неправомерно, тъй като се касае за инцидентно, ad hoc устно възлагане на друга работа, различна от определената при възникването на трудовото правоотношение, която е включвала допълнителни трудови операции и задължения в процесния ден на увреждането.

Посочва, че съгласно трайно възприетото в съдебната практика казуално тълкуване, работодателят може да възлага на работника или служителя временно извършването на друга работа, в т.ч. и такава от друг характер, макар и същата да не съответства на неговата квалификация, като възлагането и изпълнението на трудовите функции може да се доказва с всички предвидени в процесуалния закон доказателствени средства. Поддържа, че законът не регламентира форма за доказване или за валидност и в случаите на едностранно изменение на съдържанието на трудовото правоотношение – при производствена необходимост, престой или непреодолими причини съгласно чл. 120 КТ. Счита, че първоинстанционният съд се е отклонил от трайното разбиране на съдилищата, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Посочва съдебна практика.

Поддържа, че в противоречие с изричната разпоредба на чл. 200, ал. 3 КТ, съдът не е установил получените от работника обезщетения от общественото осигуряване и не е приспаднал същите от претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените по делото разноски, а при условията на евентуалност, да се намали размера на ищцовата претенция с оглед изложените в жалбата аргументи.

Въззиваемият ищец – С. С. С., чрез пълномощника си – адв. П. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в 2 процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван терминът „груба небрежност“), отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „кофражист“ с месторабота строителен обект в гр. София, УПИ IV – 1225, кв. 117, местност „Витоша“ – ВЕЦ „Симеоново“, ул. „ Б. Арсов“ и ул. „проф. Станчо Ваклинив“(л. 6 и сл. от делото пред СРС). Не е според между страните и фактът на настъпване на злополуката на 21.10.2019 г. По делото е безспорно установен и трудовият характер – процесното травматично увреждане е признато за трудова злополука с разпореждане № 29272/04.05.2020 г. на ТП на НОИ – София град (л. 13 от делото пред СРС).

Тъй като правоизключващото основание по чл. 201, ал. 1 от КТ в случая не е налице, а и не се твърди, същата да е причинена умишлено от пострадалия, то работодателят дължи обезщетяване на претърпените от работника болки и страдания.

По отношение размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като 3 характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т. н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.

В конкретния случай, от неоспореното от страните заключение на вещото лице д-р Райна Димитрова, по изслушаната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) пред СРС (л. 113115 от делото пред СРС), което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че ищецът е получил следните телесни увреждания, вследствие на процесния инцидент: травматична ампутация на пети пръст на лявата ръка през проксималната интерфаленгиална става с кожен дефект, причинило на пострадалия трайно затруднение на движенията на ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Пострадалият е бил хоспитализиран по спешност в КХРРМ-„УМБАЛСМ Пирогов“, направени са изследвания, консултация, диагностициране и операция – извършена реампутация, локална кожна пластика, назначена обезболяваща и антибиотична терапия, като ищецът е изписан с препоръки за 2КП в рамките на 30 дни от дехоспитализацията, сваляне на конци – 16 следоперативен ден. Посочено е, че причинените болки и страдания на ищеца са били най-интензивни непосредствено след травмата, след оперативната интервенция, в началото на раздвижването и загрубяването на ампутационния чукан. Посочено е още, че ищецът е ползвал 154 дни временна нетрудоспособност. Съгласно заключението, при липса на пръст е намалена силата на захват на ръката, фините движения на същата, както и че ищецът е бил временно нетрудоспособен около 5 месеца, като е провел периодична рехабилитация и физиолечение. Сочи се, че в конкретния случай няма представена по делото медицинска документация за възникнали усложнения. От заключението се установява също така, че при личен преглед на ищеца от вещото лице на 11.03.2022 г., при оглед се вижда оформен ампутационен чукан – през проксимална фаланга на 5-ти пръст на лява ръка, както и че пострадалият се оплаква от намалена сила на захват и болки в лявата предмишница при натоварване. Вещото лице посочва също така следното обстоятелство при изследването – върхов захват до 4-ти пръст, както и че ищецът не прави пълен юмрук. Съгласно разясненията, дадени от вещото лице в о.с.з. от 28.04.2023 г. (л. 141146 от делото пред СРС), въпросът за болките е индивидуален за всеки пациент, като предвид че ищецът е бил временно нетрудоспособен 154 дни, вероятно същият е имал съответен дискомфорт, който е протрахирал във времето, защото обичайният срок при подобни увреди може да се сложи към два-три месеца, а той е имал пет месеца. Вещото лице също така сочи, че времето за заздравяване на ампутационния чукан, след оперативна намеса, е отново индивидуално, като в процес, след първия месец, пациентът започва грубо да включва ръката в обичайните движения и постепенно, с барабанене по твърда повърхност, се започва загрубяването на ампутационния чукан. По отношение на раздвижването, това е свързано с правенето на юмрук и съответно трениране на движението и върховия захват, което е свързано с нервите, които инервират ръката, те са три на брой и изхождат от шията.