Решение № 1388 от 27.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1388 гр. Пловдив, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330112881 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Форуком и компания“ ООД срещу К. Н. Г., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 500 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, 17,22 лева – договорно възнаграждение за периода от 10.04.2018 г. до 11.05.2018 г., 230,43 лева – обезщетение за забава за периода от 13.10.2018 г. до 28.04.2023 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.04.2023 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 3982/16.06.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 8525/2023 г. на Районен съд Пловдив, V бр. с-в.

В исковата молба се твърди, че на 10.04.2018 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ****, по силата на който на ответника е предоставен паричен заем в размер на сумата от 500 лева със задължение да я върне в срок до 31 дни. Посочва се, че сумата е изплатена посредством каса на „И.“. Наведени са доводи, че ответникът не изпълнил задълженията си по договора, поради което ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 8525/2023 г. на Районен съд Пловдив, V бр. с-в. Срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника, поради което за заявителя е възникнал правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника К. Н. Г., чрез пълномощник - адв. П. И., с който се оспорват предявените искове изцяло по основание и размер. Възразява се за погасяване 1 на вземанията по процесния договор поради изтекла погасителна давност, в каквато насока са изложени съображения. В хода на устните състезания се поддържа становищеза недействителност на сключения договор за кредит поради нищожност на уговорката за годишен лихвен процент в размер на 40 %. Претендира се за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори и от представения Договор за потребителски кредит № ***** г. се установява, че е сключен между ищеца „Форуком и компания“ ООД, в качеството на кредитодател, и ответника К. Н. Г., като кредитополучател. В Приложение № 1 – условия по кредита, представляващо неразделна част от сключения договор, е посочено, че се предоставя кредитен продукт „заем до заплата“ в размер на 500 лева за срок от 31 дни с една погасителна вноска в размер на 517,22 лева. Уговорен е ГПР в размер на 49,02 % и лихвен процент в размер на 40 %. Представени са Общи условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Форуком и компания“ ООД, както и погасителен план към сключения между страните по делото договор.

Съобразно т. 2.4. от общи условия договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключва във формата на електронен документ при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД, ЗЕДЕП и ЗПК.

Посочено е, че сключването на договора за потребителски кредит става по инициатива на клиента - кредитополучател, който попълва формуляр за кандидатстване, намиращ на уеб-сайта на дружеството, в който попълва данни относно самоличността си /т. 2.6. от ОУ/. Съгласно т. 2.7. и т. 2.8. от ОУ при подаване на формуляра кредитополучателят следва да попълни правилно цифровия код в полето, указано при потвърждаване на договора, който код се изпраща от дружеството под формата на кратко текстово съобщение на телефонния номер, предоставен от клиента. В т. 2.11. от ОУ е предвидено, че за да се сключи договора за потребителски кредит е необходимо дружеството да е одобрило отпускането на кредита на клиента и да го е информирало за това чрез изпращането на електронна поща или СМС, като в случай че кредитополучателят е одобрен, договорът за потребителски кредит, заедно с Общите условия и стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 от ЗПК, се изпраща от дружеството на посочената от кредитополучателя електронна поща /т. 2.12. от ОУ/. От момента на получаване на съгласието на дружеството да предостави кредита и на документите по т. 2.12. от ОУ, е предвидено, че клиентът разполага с 24 часа за потвърждаване на сключването на договора /т. 2.13. от ОУ/. Съобразно т.

2.14. от ОУ след като кредитополучателят потвърди, че е запознат и приема договора, заедно с Общите условия и Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, се приема, че между кредитополучателя и „Форуком и компания“ ООД има сключен договор за потребителски кредит. В чл. 2.16. от ОУ е предвидено, че отговорът, съдържащ съгласието на кредитополучателя за сключването на договора, потвърждава неговото желание за незабавното изпълнение на договора и в частност за усвояване на кредита по избрания от него начин.

Представена като писмено доказателство по делото е разписка за извършено плащане № ***** от 10.04.2018 г., издадена от „И.“ АД за паричен превод с наредител ищеца „Форуком и компания“ ООД в полза на ответника 2

К. Н. Г. на сумата в размер на 500 лева по договор № ***** г. В приложена извадка от електронна кореспонденция ищцовото дружество и „И.“ АД се съдържа потвърждение, че преводът на сумата от 500 лева по плащане със системен код № ***** на 10.04.2018 г. е усвоен от клиента – ответника К. Н.

Г..

От приложеното ч. гр. д. № 8525/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, V бр. с-в., се установява, че е образувано по подадено на 24.04.2023 г. от „Форуком и компания“ ООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите, предмет на настоящото дело, като е издадена заповед № 3982/16.06.2023 г. Срещу заповедта в срок е постъпило възражение от ответника, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, като в законоустановения едномесечен срок са предявени настоящите установителни искове.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявените обективно кумулативно съединени установителни искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца „Форуком и компания“ ООД и ответника К. Н. Г. е сключен Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който е предоставен финансов ресурс в размер на 500 лева, който е усвоен от кредитополучателя. Тези обстоятелства са обявени от съда за безспорни и ненуждаещи се от доказаване между страните в съдебно заседание, проведено на 28.02.2024 г.

Основният спорен по делото въпрос е съсредоточен относно действителността на сключения между страните договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. В случая договорът е сключен за срок от 31 дни с единствен разход за възнаградителна лихва в размер на 17,22 лева. Действително съобразно условията на процесния договор лихвеният процент е в размер на 40 %, а ГПР – 49,02 %, но при съотнасяне на стойността на разходите по кредита към преодставената сума е видно, че се касае за незначителни разходи. С оглед изложеното съдът приема, че за сключения между страните договор важи предвиденото в разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК изключение от приложното поле на закона, поради което неговата валидност и последици не следва да се преценяват съобразно изискванията на специалната правна уредба за потребителските кредити.

Основателно обаче се явява възражението на ответника, че клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави. При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий за преценка може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 на ВКС; Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, както и практиката на Окръжен съд – Пловдив в Решение № 526 от 02.05.2017 г. по в. гр. д. № 393/2017 г., Решение № 1210 от 12.10.2018 г. по в. гр. д. № 1426/2018 г., Решение № 943 от 05.07.2018 г. по в. гр. д. № 1214/2018 3 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40 % годишно, надхвърля над три пъти размера на законната лихва от 10 % годишно, определен с Постановление на Министерски съвет към датата на сключване на договора. Уговорена по този начин, клаузата, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.

По отношение на направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на вземанията по процесния договор за потребителски кредит, съдът намира следното:

В съдебната практика последователно се приема, че уговореното погасяване на кредита на части не превръща договора за кредит в такъв за периодични плащания, а давността тече поотделно за всяка падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. Доколкото вноските по кредита се състоят от компоненти с различна правна природа /главница и лихва/, за главницата е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.

110 ЗЗД, а за възнаградителната лихва се прилага по-краткият тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед на което, за всеки от компонентите на анюитетната вноска давностният срок е различен.

Следователно за погасени по давност следва да се приемат вземанията на кредитора за главница, падежирали преди повече от пет години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и вземанията за възнаградителна лихва, падежирали преди повече от три години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Процесният договор за кредит е сключен на 10.04.2018 г. за срок от 31 дни, поради което падежът е настъпил на 11.05.2018 г. От този момент до 24.04.2023 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК не е изтекъл общият петгодишен давностен срок, поради което вземането за главница по договора за потребителски кредит не е погасено по дваност. Такова се явява вземането за възнаградителна лихва и за мораторна лихва за повече от три години назад, считано от 24.04.2023 г., а именно за периода от 13.10.2018 г. до 24.04.2020 г.