Решение № 225 от 05.03.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. София, 01.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Д. Мирчев при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20231000501416 по описа за 2023 година

Разгледа в съдебно заседание на 05.02.24г. /с участието на секретаря Ставрева/ въззивно гражданско дело № 1416/23г. и констатира следното:

С решение на ОС - Благоевград от 09.01.23г. по г.д. № 505/22г. са уважени главни искове по чл. 216, ал. 1, т. 1 и т.- 6 от ДОПК на Държавата против Д. Т., М. Т., С. Т. и В. Т.

/обявени са за недействителни два договора за дарение, обективирани в нотариални актове № 16 от 22.11.17г. и № 19 от 24.11.17г. на нотариус Д. С./.

Решението на ОС - Благоевград се обжалва от ответниците /Д. Т., М. Т., С. Т. и В.

Т./.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред ОС - Благоевград и САС/.

Събраните по делото /в производството пред първоинстанционния съд/ доказателства /преценени в съвкупност, в контекста на твърденията – възраженията на страните и правилата на чл. 266 от ГПК и чл. 269, изр. 2-ро от ГПК/ удостоверяват, че:

С процесните два договора /обективирани в нотариални актове № 16 от 22.11.17г. и № 19 от 24.11.17г. на нотариус Д. С./ Д. Т. и М. Т. са дарили на С. Т. /техен син/ и на В. Т.

/тяхна дъщеря/ два недвижими имота /подробно индивидуализирани в двете сделки/.

Ищецът поддържа, че процесните разпореждания са засегнали /по смисъла на чл.

133 от ЗЗД/ имуществения интерес на Държавата /в качеството й на кредитор на едноличния търговец Д. Т./. С оглед това: чрез настоящите искове /с посочена по-горе правна квалификация/ се претендира – двата договора да бъдат обявени за недействителни.

Жалбата е неоснователна /исковете са основателни; решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие със закона, съдебната практика и събраните по делото доказателства/:

1

Всички предпоставки /част от състава на чл. 216, ал. 1, т. 1 и т. 6 от ДОПК/ са надлежно установени /доказани/ по делото:

Процесните сделки са „безвъзмездни“ /по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 1 от ДОПК/ и са сключени между „свързани лица“ /по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК във връзка с пар. 1, т. 3, б. „а“, предл. 2-ро от ДР на ДОПК/. Сделките засягат имуществения интерес на кредитора /по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 1 от ДОПК във връзка с чл. 133 от ЗЗД/ доколкото представляват акт на разпореждане с актив на длъжника, който актив може /е годен/ да бъде осребрен в полза на Държавата. Обстоятелството - дали длъжникът разполага /е разполагал/ с друго налично имущество се явява ирелевантно /предвид принципната постановка на чл.

133 от ЗЗД и конкретната правна защита, която предоставя нормата на чл. 214 от ДОПК/.

Към момента на сключване на двата договора – ответникът Д. Т. е имал /макар и в качеството си на едноличен търговец; това обстоятелство обаче се явява ирелевантно в случая, предвид установената в правото принципна постановка, че имуществото на ЕТ съвпада изцяло с това на физическото лице - доколкото търговецът и физическото лице са един и същи правен субект/ публични задължения към държавния бюджет /задълженията се явяват непогасени и към момента – този факт е установен по делото със събраният доказателствен материал, а не е и спорен между страните/. Процесните задължения /които са били натрупани за период – предхождащ сключването на двата атакувани договора/ са били декларирани лично /в този смисъл – изрично признати/ от ответника /ЕТ и физическо лице/.

Именно поради това /в посочената хипотеза, която попада изцяло в приложното поле на Глава 14-та от ДОПК/ за кредитора не е била налице необходимост да установява дълговете с конкретен /изричен/ акт /Държавата не е имала правен интерес да предприема действия в такава насока/. Възраженията на ответниците в тази връзка се явяват – неоснователни; особено доколкото: основното и релевантно за делото обстоятелство, а именно съществуването /и изискуемостта/ на процесния дълг /към момента на сключване на атакуваните сделки, а съответно и към настоящия момент/ не се оспорва /по същество/ от ответника Д. Т. /последният оспорва единствено начина на установяване на задължението/.

Аргумент в подкрепа на горните изводи е и принципната постановка /която е застъпена както в материалното, така и в процесуалното право/, че признанието на неизгоден за страната факт /признаването на задължение/ ангажира пряко правната сфера на съответния правен субект /има доказателствена стойност/. Аргумент в подкрепа на същите изводи е и обстоятелството, че сега действащата законова редакция /която е изрично променена с цел да бъде преодоляна евентуалната неяснота в съдържанието на предходния законов текст/ е именно в такава насока /че наличието на декларация за признаване на дълга – „освобождава“ кредитора от задължението да установява съответното задължение с изричен акт/.

Изложеното /наличието на всички предпоставки от съставите на цитираните законови текстове от ДОПК и ЗЗД/ обосновава възможността – двата договора да бъдат обявени за недействителни /в частта им, която касае правото на собственост на ответника Д.

Т., а именно ½ ид. ч. от прехвърлените имоти/.

Доводите на ответниците /и събраните в тази връзка доказателства/ относно правата на собственост в имотите – не могат да бъдат обсъждани /преценявани/ в настоящото производство /което има за предмет разрешаване на облигационен спор и поради това се явява рамкирано от изследването само на конкретните предпоставки по ДОПК и ЗЗД/. Тези доводи /и съответния доказателствен материал/ могат да бъдат обект на проверка в рамките на друг /вещен/ процес/. Независимо от това:

Съдържанието на самите /спорните/ два договора – опровергава /само по себе си/ заявените възражения на жалбоподателите: в двете сделки – като страни /прехвърлители/ фигурират съпрузите Д. Т. и М. Т. /като дарителите са декларирали, че имотите са „изключителна тяхна собственост“; нотариалните актове съдържат и изричен текст, че 2 имотите са придобити по време на брака и в „законов режим на общност“/.

В допълнение:

От една страна:

Представеното /в производството пред първоинстанционния съд/ съдебно решение /с което М. Т. е призната за собственик на единия спорен имот - по давност/ не може да бъде противопоставено на Държавата - предвид правилото на чл. 298 от ГПК /същата не е била страна във вещния процес; страна в този процес не е бил и Д. Т./. Освен това: по делото не се спори, че процесната давност /визирана в същото съдебно решение/ е изтекла по време на брака на Д. Т. с М. Т.. В такава хипотеза /с оглед установената от закона презумпция за „съвместен принос“/ имотът се явява придобит в режим на СИО /в този смисъл е съдържанието на цитираната от първоинстанционния съдия съдебна практика; в същия смисъл е и посочената от жалбоподателите съдебна практика/.

Представеното пред настоящата инстанция /от жалбоподателите/ писмено доказателство – подкрепя /предвид конкретното си съдържание/ доводите на първоинстанционния съдия – че другият спорен имот също е бил получен в режим на СИО /като придобит по наследство, но и чрез заем, в който е встъпила като страна и М. Т. - в качеството си на наследник на И. В./.

От друга страна /досежно квотите на съсобственост в процесните имоти/:

В самите атакувани сделки /обективирани в спорните нотариални акта/ е посочено /съобразно изложеното по-горе/, че двата имота са придобити в „законов режим на общност“ /т.е. при квоти по ½ за всеки от съпрузите/.

Във връзка с всички горни обстоятелства са изложени конкретни /и подробни/ съображения и от първоинстанционния съдия. Настоящият съдебен състав препраща /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на окръжния съдия.

С оглед изложеното: атакуваният съдебен акт следва да бъде – потвърден.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция - в полза на ищеца следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение на ОС - Благоевград от 09.01.23г. по г.д. № 505/22г.

ОСЪЖДА Д. С. Т., М. И. Т., С. Д. Т. и В. Д. Т. да платят на Държавата /представлявана от публичен изпълнител при ТДНАП/ общо 200 лева – юрисконсултско възнаграждение /на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и Наредбата към него/.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3