Решение № 11176 от 28.06.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11176 гр. София, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20221110134324 по описа за 2022 година

Предявен е осъдителен по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 20 лв., част от обща сума в размер на 441,30 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ..../19.02.2018 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на иска до окончателното ѝ плащане.

В исковата молба се твърди, че на 19.02.2018 г. ищецът е сключил договор за паричен заем с ответното дружество. Страните се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 613,55 евро или левовата равностойност на 1200 лв., платима на десет месечни вноски.

Размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, а ГПР бил определен в размер на 41.85 % и ГЛП – 39.72 %. В чл. 12 от договора било уговорено, в срок до 7 дни същият да се обезпечи с гарант – трето физическо лице, отговарящо на описаните в договора изисквания, което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими суми по договора. В случай на неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 788,60 лв., като същата следвало да се заплаща разсрочено – чл. 12, ал. 4-6 от Договора.

Твърди, че още с подписването на договора на ищеца е била начислена процесната неустойка, преди изтичане на предоставения седемдневен срок за осигуряване на обезпечението. Твърди, че е погасил изцяло сумите по сключения договор, като е превел сумата от 1641,30 лв. Счита, че договорът е нищожен на основание ч 10, ал. 1 във връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидена от закона форма. Твърди, че договорът не е написан по ясен и разбираем начин. Излага съображения, че не са му предоставени копие от договора, преддоговорна информация и общи условия, както и СЕФ. Счита също така, че договорът е нищожен и на основание чл. 11 , ал. 1, т. 10 вр. Чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно не е посочен годишният 1 процент на разходите. Счита, че размера на ГПР е грешно посочен, като същият е многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Счита, че договорът е нищожен и заради клаузата за предоставяне на поръчители по договора в седемдневен срок. Твърди, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Навежда множество доводи за нищожност на договора, поради които сумата от 441,30 лв. се явява недължимо платена. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва. Оспорва нищожността на процесния договор при твърдения, че същият съдържа всички изискуеми от закона реквизити, като се позовава и на практиката на Съда на Европейския съюз. Поддържа, че в договора е посочен фиксиран лихвен процент, поради което не са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК. Сочи също и че размерът на ГПР е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1. Развива подробни съображения в насока, че в случая неустойката се дължи, поради непредоставяне на обезпечение, както и че ГПР има цел да информира относно разходите при надлежно изпълнение на задълженията, а не да включва други компоненти, поставени под условия от неизпълнение на задължения по договора. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В проведеното по делото първо открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК от 20 лева – на 110,45 лева.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Безспорни обстоятелства, които не подлежат на доказване са че между страните е сключен договор за паричен заем № .... от 19.02.2018 г. при посочените в исковата молба клаузи и условия, въз основа на който на ищеца е предоставена сума в размер на 1200 лв.

По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 1200 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 10 броя погасителни вноски. Посочено е в договора, че падежната дата на последната погасителна вноска е 21.12.2018 г. Уговореният ГПР бил в размер на 43,40 %. Съгласно чл.12, ал.1 от договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. В ал. 3 е уговорено, че това лице подлежи на предварителна проверка от заемателя и следва да отговоря на шест конкретно посочени изисквания. Съгласно ал. 4, при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер на 788,60 лева, като в ал. 6 е възпроизведен погасителен план на кредита при дължимост и на неустойката, като същата е дължима на части, чийто падежи съвпадат с падежите на вноските по заема.

От представената разписка се установява, че ищецът е получил заемната сума от 1200 лв. в брой на 19.02.2018 г.

По делото е изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена.

2

Други относими доказателства в производството не са приети.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 1641,30 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита от 1200 лв., без да е имало основание за извършване на престацията.

На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.

Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е нищожен в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал.

4 ЗПК . На следващо място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелна, изрично определена по размер и основание и разграничена от останалите задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т. е. и без наличието на тези клаузи договорът може да съществува.

Поради това начисляването на прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит 3 не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК .

Неоснователно е оплакването, че договорът е нищожен поради липса на форма. Той е представен в писмен вид по делото, ясно и четливо написан на разбираем и четлив език.

Уговорената между страните в чл. 3 от договора възнаградителна (договорна) лихва също не е нищожна на посочените от ищцата основания. Съгласно посочената клауза от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 41,13 % на годишна база, а годишният процент на разходите по кредита възлиза на 43,40 %. Съдът намира, че така договореният размер на договорната лихва и ГПР не е прекомерен и не противоречи на добрите нрави и на закона. Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е понисък от установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна практиката, че колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на договорната лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил финансовото състояние на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит, поради което той носи поголям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя.

Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 788,60 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.

Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 12, ал. 4 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката e равен на повече от половината от стойността на отпуснатия заем – 1200 лв. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.

Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с 4 последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.