Определение № 3956 от 07.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3956 гр. София, 07.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20238002101457 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на страните – К., на майката Д. Н. Д., като е определен режим на лични отношения на детето с бащата касатор, който да го взима всяка първа и трета седмица от месеца от 09.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, с преспиване, както и 30 дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, по Коледните и Великденски празници всяка нечетна година, като бащата е осъден да заплаща и ежемесечна издръжка в размер на 200 лв., считано от 17.09.2021 г..

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и с чл. 127 вр. с чл. 59, ал. 4 СК; че мотивите му са формалистични, доказателствата не са изследвани задълбочено, липсват ясни фактически заключения относно всеки конкретен релевантен по делото; интересът на детето К. не е последователно изследван, като не са обсъдени всички обстоятелства, имащи значение за определяне на най-подходящите условия за него. Поддържа, че без да е изследван родителския капацитет на двамата родители, въззивният съд е заключил, че майката в по-голяма степен притежава фактическите, биологическите и психологични възможности да отглежда и възпитава К., както и че за установени по делото факти са приети голословни твърдения на майката Д. Д., неустановени с каквито и да било 1 доказателства по делото, за състоянието на детето по време на пребиваването му при бащата. Счита, че неправилно за водещ мотив при предоставяне на родителските права на майката, окръжният съд е съобразявал големината на населеното място, в което живеят родителите, отдавайки предпочитание на по-голямото – [населено място], където условията за учение и средата за развитие и възпитание били по-добри. Посочва също, че неправилно издръжката в полза на малолетното дете, дължима от бащата, е присъдена за минал период от време, в който то е живяло, отглеждало се е и се е възпитавало от бащата в дома му в [населено място]. Поддържа, че решаващият съд не е изпълнил правомощията си съобразно задължителните указания в т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/12.11.1974 г., служебно да следи за интереса на детето като служебно изясни във възможно най – пълна степен всички обстоятелства, които са от значение за разрешаването на спора по упражняване на родителските права, местоживеенето на детето, режима на лични отношения и неговата издръжка, което включва подробно и всестранно обсъждане в мотивите на решението и извършване на комплексна преценка на всички установени в процеса конкретни обстоятелства, от значение за защита интереса на детето. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът И. релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси, преформулирани и обобщени от ВКС съобразно правомощията му по т. 1 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 127, ал. 2 СК?, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 38 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 1276/2009 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 196 от 21.12.2018 г. по г р. д. № 1101/2018 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д.

№ 1163/2010 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, 4 г.о.; 2.

Необходимо ли е въззивният съд да установи в производство по чл. 127, ал. 2 СК притежават ли родителите необходимите родителски качества в съответствие с ППВС № 1/12.11.1974 г., като при нужда допусне служебно доказателства за това с оглед защита интереса на детето, и след това да извърши съпоставка между тях като ги цени в тяхната съвкупност, а не отдавайки приоритет на едно обстоятелство, напр. „големината на населеното място“, в което живеят родителите? Дължи ли въззивният съд с оглед защита на висшия интерес на детето да изследва, обсъжда и преценява психо-физиологическото състояние и развитие на детето, вкл. при промяна на местоживеенето му при единия и при другия родител през времетраенето на производството по чл. 127, ал. 2 СК, и ако е необходимо служебно да допуска доказателства за това, вкл. психологическа експертиза?, който въпрос поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, и 3. Дължи ли на основание чл. 127, ал. 2 СК издръжка родителят, на когото не е предоставено упражняването 2 на родителските права, за период от време, през който този родител фактически ги е упражнявал?, по който въпрос счита, че даденото разрешение във въззивното решение противоречи на ППВС № 1/12.11.1974 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение с оглед присъждането на издръжка за малолетното дете, дължима от неупражняващия родителските права родител, през период от време, в който този родител фактически е упражнявал последните и е отглеждал детето.

Ответницата по касационната жалба - Д. Н. Д. подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна в производство по молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, т. е. тя е допустима.

По основанията за допускане на касационното обжалване:

Страните са родители на малолетното дете К., [дата на раждане] от тяхното фактическо съжителство в периода от 2015 г. до 2019 г.. След раздялата на родителите, те не са могли да постигнат споразумение относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, поради което всеки от двамата предявява искане към съда за предоставяне упражняването на родителските права и последиците от това на основание чл. 127, ал. 2 СК. Първоинстанционният съд е постановил решение, според мотивите на което, в защита на най-добрия интерес на петгодишното дете, е предоставил упражняването на родителските права на бащата И., който фактически ги е упражнявал в [населено място], подпомаган от бабата по бащина линия, тъй като майката почти не е била на адреса в [населено място], където страните са живели до раздялата си, при нейните родители, а е била в чужбина да работи, или е била при последващия си приятел в [населено място] поле, от когото през 2022 г. е родила второ дете, а бащата е осигурявал ежедневна пряка и адекватна родителска грижа с предприемане на необходимите мерки за посещение на логопед и психолог с оглед установените говорни и други дефицити на К., като детето е заживяло при него в [населено място] от юли 2021 г..

Въззивният съд, съобразявайки новосъбраните пред него доказателства, е намерил за установено, че докато детето е било при баща си, грижите за него са били недостатъчни, при което е предоставил упражняването на родителските права на майката, определяйки режим на лични отношения на бащата с К.. За да направи този извод е съобразил ниската, петгодишна възраст на детето; обстоятелството, че майката понастоящем е в отпуск по майчинство за отглеждането на друго по-малко свое дете – Д. на 7 месеца, родено от новия й съжителник; настоящите жилищни условия на майката, която живее в едно жилище със своите родители и сестра и обитава в това жилище една стая заедно с по-малкото си дете и неговия баща; по-голямото населено място, в което живее майката – [населено място], даващо според съда значително по-благоприятна за детето учебна и обществена среда в сравнение с по-малкото населено място, в което живее бащата – [населено място]. Посочил е, без да се мотивира, че майката в по - голяма степен от бащата има фактическите, биологическите и психологични възможности и може да полага комплексно, лично и непосредствено необходимите и задължителните грижи за пълноценното отглеждане и 3 възпитание на К.. Присъдил е издръжка за малолетното дете, която бащата дължи ежемесечно в размер на 200 лв., считано от датата на завеждане на делото – 17.09.2021 г..

Горепосочените решаващи изводи са направени без да са били изслушани двамата родители нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, въпреки императивното правило на чл.

59, ал. 6 СК и без допускане по служебен почин на съда на психологическа експертиза за състоянието на детето и неговите нужди и за състоянието на родителите, при наличието на противоречащи си и формални социални доклади от АСП – [населено място] и АСП – [населено място].

С определение № 738 от 30.05.2023 г., Окръжен съд – Стара Загора е постановил привременни мерки в смисъла на горепосоченото обжалвано решение, макар вече по допуснато предварително изпълнение на същото, считано от м. 11. 2022 г. К. да е заживял и да се отглежда от майката в [населено място] в дома на родителите й, заедно с новия й съжителник и роденото от него 7 месечно момченце.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос осъществява изискването на чл.

280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за общо основание за допускане на искания касационен контрол, тъй като е от значение за крайния изход на конкретното дело. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС, относима в още по-голяма степен към производствата по спорна съдебна администрация като настоящото по чл. 127, ал. 2 СК със засилено служебно начало в защита висшия интерес на детето /ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др./, според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите на атакуваното решение не са изчерпателни; съдържат изводи, които не са мотивирани с установените по делото факти и не са обосновани съобразно изискванията на ППВС № 1 от 12.11.1974 г.; липсва обсъждане и преценка на приетите пред двете съдебни инстанции доказателства, както и на новонастъпилите в рамките на въззивното производство обстоятелства, на които е извършено бланкетно позоваване. Поради това, решаващият съд е процедирал несъответно на горецитираната практика на ВКС, т.е. осъществено е наведеното допълнително основание по първия въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора също е обуславящ за решаващите правни изводи в атакуваното решение, поради което спрямо него е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. По него е налице задължителна съдебна практика, с която отново въззивният съдебен акт не е съобразен. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. и в ТР № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, 4 възпроизведени в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуване на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение.