Решение № 2083 от 29.12.2025, Районен съд - Плевен
- Съд
- Районен съд - Плевен
- Дело
- Гражданско дело 2888/2025
- Вид
- Решение № 2083
- Подписан
- 29.12.2025
- Състав
- Биляна Великова Видолова
Цитирани разпоредби
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 1 т.3 · Закон за адвокатурата
- чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143 ал. 2 т.19 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3, ал. 2 · Закон за кредитните институции
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- § 1, ал. 2 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 2083 гр. Плевен, 29.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20254430102888 по описа за 2025 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М.
К. П. с ЕГН ********** против ***, ***, и ***, ***, в която се твърди, че ищецът сключил с ответника ***, *** на стойност 3000 лева; срок на кредита - 40 седмици; брой вноски - 20; размер на двуседмична погасителна вноска – 172.10 лв; при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 35 % ; и годишен процент на разходите(ГПР) - 41,02 %. Общ размер на всички плащания - 3442лева. Сочи се, че по силата на чл. 4 от Договора, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора заемателя следвало да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. ве физически лица - поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. Банкова гаранция; и 3. Одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. Твърди се, че на същата дата 06.10.2023г., ищецът сключил с ответника ***, ***, съгласно който гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на ***, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по него. За поемане на тези задължения потребителя дължал възнаграждение на гаранта в размер на 2198 лева, платимо разсрочено на вноски, съвпадащи по падеж с тези по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора за предоставяне на гаранция, *** било овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на 1 гаранция, както и всички други вземания на гаранта по договора, като по този начин общата погасителна вноска се увеличавала на 282 лева, а общата дължима сума по кредита на 5640 лева. Твърди се още, че ищеца погасил задълженията си по двата договора, чрез заплащането на 16 погасителни вноски, съгласно погасителния план, всяка по 282 лв. и на 03.06.2024г. приключил кредита чрез рефинансиране. Твърди, че общата сума, заплатена по договорите е в размер на 5620.86 лева. Ищецът счита, че сключените договори между страните били недействителни, като излага доводите си за това - че ответниците ***, с *** и ***, с *** представлявали финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, че при справка в ТР се установявало, че едноличен собственик на капитала на *** било ***, както и че седалището и на двете дружества било на един и същ адрес. Навеждат се доводи, че приложим в правоотношенията между страните бил ЗПК, който предвиждал в разпоредбата на чл. 22, че когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. В случая, според ищеца, била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в ГПР при изчисляването му във всеки един от процесните договори. Посочени били процентните стойности на ГПР - 40,53 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР. Не било ясно как допълнителния разход за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се отразявал на общия размер на ГПР. Ако към посочения в договора разход за договорна лихва се прибавели и скритите разходи - допълнителната сума за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, то общият размер на ГПР значително щял да надхвърли максимално допустимият размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти размера на законната лихва. Това била недобросъвестна търговска практика, която накърнявала добрите нрави.
Грешното посочване на ГПР се приравнявало на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.
Договорите били сключени при предварително определени от ответника клаузи и потребителят бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието им, което било явно, тъй като кредиторът включвал възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формирането на месечните погасителни вноски. Възнаграждението в полза на гаранта било разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касаело обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция, заемодателят бил овластен да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславяла извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на заемодателя.
Сключването на договор за предоставяне на гаранция, според ищеца, се явявало 2 допълнителна услуга за потребителя, която била пряко свързана с договора за кредит, потребителят дължал възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта или не) и този разход бил известен на кредитора - т. е безспорно следвало да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на ГПР. Не на последно място, в договорите за предоставяне на гаранция било изрично посочено, че *** било овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция.
Тази свързаност още веднъж потвърждавала извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на *** и при необходимост от ангажиране отговорността на гаранта, реално би се стигнало до абсурдната ситуацията кредиторът да плати сам на себе си. Дължимото възнаграждение по сключения договор за гаранция се явявал допълнително възнаграждение за кредитора и прикрит разход по кредита, който значително го оскъпявал и макар, че било уговорено по "друго" правоотношение, то целта била единствено да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. При изчисляването на ГПР с включено възнаграждение за предоставяне на поръчителство, чрез онлайн калкулатор, се получавал ГПР от 522,77 %, което многократно надхвърляло законоустановения максимум, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поради изложеното, според ищеца, сключеният от него с *** *** се явявал недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Навеждат се доводи, че въпреки, че всеки един от договорите - за кредит и за предоставяне на гаранция формално представлявали самостоятелни договори, то следвало да се разглеждат като едно цяло и договорът, сключен между потребителя и заемодателя ***, и договорът, сключен между потребителя и ***, се намирали във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, като недействителността на договора за кредит, неминуемо рефлектирала и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид изложеното, според ищеца, процесният договор за предоставяне на гаранция заобикалял закона, поради което бил изцяло недействителен. Същият изначално бил лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора ***, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че гарантът изпълнел и погасял вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното. Тоест, срещу заплащането на възнаграждението по договора за гаранция, ищецът - потребител не получавал каквато и да било услуга, поради което този договор е нищожен като накърняващ добрите нрави. Навеждат се доводи, че при недействителност на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. При това положение, общо заплатената сума от ищеца била 3
5620.86 лева, при главница 3000 лева. Надплатената сума от 2620.86 лева над главницата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, подлежала на връщане, като недължимо платена.
Предявени са следните искове:
- за прогласяване на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителен сключения между ищеца и *** ***, поради това, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и не са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по договора;
- за прогласяване на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то, чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и 3то ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за недействителен сключения между ищеца и *** *** от 06.10.2023г., като обезпечение на ***дина, поради липса на основание и противоречие със закона и добрите нрави;
- за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ответника ”*** да заплати на ищеца сумата от 2620.86 лева, представляваща недължимо платени суми по ***дина и *** от 06.10.2023година, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окочателното заплащане на сумата.
Ответникът ”*** оспорва исковете, сочи, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес от предявяването й. На следващо място ангажира становище за неоснователност на исковете. Прави възражение за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение.
Ответникът *** счита, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес от предявяването й, ангажира становище за неоснователност на исковете. Прави възражение за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение.
В о.с.з. на 27.11.2025г. е допуснато изменение на цената на исковата претенция по чл.55, ал.1, предл.1 срещу ***, която се счита предявена за сумата от 428.86лв.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Ответниците поставят въпрос за допустимостта на обективното съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността.
Последователно поддържано и в теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. При положение, че законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо 4 основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред. Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о., ГК.
Между страните не е налице спор и се установява от представените и от ищеца, и от ответниците ***, че такъв е бил сключен между ответника ***, в качеството на заемодател и ищеца М. К. П., в качеството на заемател, а също и че във връзка с него е сключен и *** от 06.10.2023г. между ответника ***, в качеството на гарант, и ищеца М. К. П.,, в качеството на потребител на услугата.
Разпечатката съдържа 25 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4253efd8-3008-4424-a2f3-09e2767c0dea