Решение № 564 от 18.12.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 564 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Надежда Трифонова

Весислава Иванова при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Б. Г. Джамбазов като разгледа докладваното от Биляна Чочева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200319 по описа за 2025 година

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. Л.

К. против въззивно решение № 82/20.02.2025 г. на Софийски апелативен съд, НО – X състав, постановено по ВНОХД № 1121/2024 г., с което е била ИЗМЕНЕНА присъда № 90/20.05.2024 г. на Софийски градски съд, НО – XXXVI състав, по НОХД № 7418/2023 г.

С тази присъда СГС е признал подсъдимия Г. Л. К. за виновен в това, че на 15.03.2023 г., около 14:00 ч. в гр. С., ж.к. „И.“, при управление на специален автомобил марка „Скания“, модел „П 230 ДБ”, с рег. № *** нарушил правилата за движение по чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца К. В. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 1 година „лишаване от свобода“, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66 от НК за срок от 3 години, както и на основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от 1 година.

С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата е била изменена и подсъдимият е бил оправдан да е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 40, ал. 1 ЗДвП, както и в частта от чл. 40, ал. 2, предл. 2 от ЗДвП („ …а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности.“), като в останалата й част същата е била потвърдена.

1

Основен акцент в касационната жалба защитникът на подсъдимия е поставил върху осъждането по непредявено обвинение. Твърди, че К. е бил оправдан от въззивната инстанция да е нарушил чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДвП и всъщност е осъден за това, че по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалия в нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, каквото обвинение по начало липсвало. Сочи също, че такова осъждане е могло да бъде постигнато единствено посредством изменение на обвинението от прокурора по реда на чл. 287 НПК, което не било сторено. Жалбоподателят оспорва и преценката на въззивния съд досежно момента на възникване на опасността на пътя и извода за предотвратимост на удара, като настоява, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Излага и тезата, че в конкретния случай се касае за самоубийство. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В с.з. пред ВКС подсъдимият, наред с неговия защитник поддържат депозираната жалба и преповтарят изложените в нея доводи и искания.

Частните обвинители, редовно призовани не се явяват, представляват се от повереника – адв. Т., който моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

Прокурорът от ВКП пледира за липса на заявените касационни основания. Счита че не е била променяна правната квалификация и въззивният съд не е въвеждал нови нарушения, а осъждането е за едно от инкриминираните с обвинителния акт нарушения.

В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за стореното, моли да бъде оправдан или евентуално да му бъде намалено наказанието.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

Доводите за осъждане по непредявено обвинение, които да са довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия, не се споделят от ВКС.

Подсъдимият Г. Л. К. е бил обвинен в причиняване на смърт по непредпазливост, при управление на специализирано МПС, нарушавайки правилата за движение по пътищата, установени в чл. 40, ал. 1 и чл. 40, ал. 2 от ЗДвП – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК вр. чл. 2, ал. 1 от НК. След проведеното пред първоинстанционния съд съдебно следствие подсъдимият е бил признат за виновен по така повдигнатото му обвинение. Разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и 2 от ЗДвП съдържат четири отделни правила за поведение, които водачите на МПС са длъжни да съблюдават при движение назад: чл. 40, ал. 1 от ЗДвП: „Преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението“ и

2 чл. 40, ал. 2 от ЗДвП: „По време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности“.

Правилата, съдържащи се в чл. 40, ал. 1 ЗДвП, касаят момента преди започване на маневрата на заден ход и с оглед приетата по делото фактическа обстановка, контролираният съд е достигнал до извода, че подсъдимият не е нарушил нито едно от тях. Освен това, с оглед извлечените факти от проведеното допълнително въззивно съдебно следствие е установено, че подсъдимият е имал техническа възможност да наблюдава непрекъснато пътя зад превозното средство, както и движението на пострадалия пешеходец към платното за движение, в следствие на което е достигнал до извода, че той не е допуснал и нарушение по чл. 40, ал. 2, предл. 2 от ЗЗвП.

Споделяйки изводите на първоинстанционния съд за неизпълнение на задължението по чл. 40, ал. 2, предл. 1 ЗДвП („…непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство…“), въззивният съд е потвърдил присъдата в тази част. Нарушението касае поведението на водача в процеса на вече започналата маневра до нейното безопасно завършване, което не е било осигурено чрез непрекъснато наблюдение на пътя. В мотивите си въззивният съд е коментирал нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП единствено в отговор на направеното пред него възражение за непредотвратимост на удара, основаващо се на тезата, че макар подсъдимият да е имал видимост към пешеходеца, то опасността за движението е възникнала след стъпването му на пътното платно. Маневрата на заден ход е специфична и освен първоначалното уверение на водача, че може да я извърши, което той е сторил, от него се изисква постоянно да наблюдава пътя, което неизбежно включва и промяната на пътната обстановка. Той обаче не е изпълнил това свое задължение - въобще не е възприел движещият се по тревната площ пешеходец и не е проследил продължаващото му движение към пътното платно, като съответно не е предприел и мерки за спиране.

Съответно, пътният инцидент е резултат от нарушаването на правилото по чл. 40, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.

По тези съображения ВКС не констатира наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в осъждане по непредявено обвинение.

Въведеното от защитата оплакване за самоубийство на пострадалия В. и неприлагането на чл. 15 от НК по същество представлява възражение за неправилно приложение на материалния закон.

Съобразно приетите фактически положения, материалният закон е приложени правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на съпричиняване от пострадалия пешеходец, са резултат и от действията на подсъдимия като водач на специалицирания автомобил и конкретно на допуснато от него нарушение на чл. 40, ал. 2, предл. 1 oт ЗДвП, законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна 3 престъплението, предмет на обвинението. Няма нито едно фактическо обстоятелство, което да прекъсва този процес между деянието на подсъдимия и общественоопасните последици – смъртта на пешеходеца В.. Ето защо не може да бъде споделен доводът, че извършеното деяние е „случайно“ по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновно) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и да ги предвиди. В случая е безспорно установено – от приетите по делото тройна КМАТЕ и видотехническа експертиза, че подсъдимият е могъл да възприеме приближаващия се към пътното платно пешеходец и е имал техническата възможност да спре управляваното от него МПС преди мястото на удара, но нарушавайки вече споменатото правило за движение по пътищата сам се е поставил в невъзможност да избегне пътнотранспортното произшествие.

Заявеното от подсъдимия в последната му дума искане за намаляване на наложеното наказание не може да бъде уважено. Преди всичко в касационната жалба нито е заявено, нито е мотивирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК Независимо от това настоящата инстанция счита определеното по реда на чл. 55, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от 1 г. за справедливо, съответно на тежестта на извършеното престъплението, както и на установените по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Няма основание и за ревизия на кумулативното наказание по чл. 343г от НК, чийто размер не може да бъде по-малък от този на лишаването от свобода.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82/20.02.2025 г. на Софийски апелативен съд, НО – X състав, постановено по ВНОХД № 1121/2024 г.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

5