Решение № 466 от 25.09.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 466 гр. Б., 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас И.ов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Атанас И.ов Въззивно гражданско дело № 20261200500810 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от „Си ел ес солар сървисис“ ООД, ЕИК 206594088, чрез адв. Х. Т., срещу решение № 78/ 09.02.2026 г., постановено по гражданско дело № 1042/ 2025 г. на Pайонен съд – Б..

Навежда се възражение, че съдебното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционния съдът се е ограничил до твърдения и просто изложение на обстоятелства, без да достига до доводите си, изхождайки от конкретни съображения по процесуалните действия на страните и събрания доказателствен материал. Навежда се, съдът неправилно е приложил материалния закон. Поддържа се, че от сключването на трудовия договор до неговото прекратяване ищецът не е постъпвал на работа, не се е явявал в офиса на дружеството и не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор, поради което възнаграждение за този период не се дължи, тъй като лицето не е полагало труд. Видно от представения трудов договор ищецът е бил назначен на длъжност „Офис мениджър”, с място на работа: Офиса на дружеството в гр. Б., при пълно работно време от 8 часа. Неговите задължения са описани във връчената му длъжностна характеристика, като същите следва да се изпълняват в уговореното работно време и място на работа. Твърди се, че в хода на съдебното производство, ищецът не е ангажирал нито едно 1 доказателство в подкрепа на твърдението си, че е идвал на работа всеки ден по 8 часа в офиса на дружеството и че е изпълнявал своите служебни задължения.

Поддържа се, че наред с това, длъжностната му характеристика на „офис-мениджър" включва следните основни задължения: извършва цялостната дейност по организация на работата на офиса, получава и води кореспонденцията на дружеството и я разпределя, провежда срещи, посреща и настанява клиенти, координира работата на служителите помежду им и т.н.

Всички тези трудови задължения, както и обстоятелството, че страните са уговорили място на работа „офиса на дружеството", който съгласно показанията е в гр. Б., предполагат личното явяване на служителя в определеното му място на работа, изготвянето на документи, всекидневен контакт със служителите от фирмата и реално осъществяване на всекидневна комуникация/кореспонденция с клиенти на дружеството. Навежда се, че за да уважи така предявените искове, съдът е мотивирал своето решение, като е приел, че от назначената ССЕ е видно, че на ищецът е начислявано дължимото възнаграждение в уговорения размер за периода 18.10.22-07.07.23 г., поради което следвало да се приеме в извод, че начисляването във ведомостта съставлява извънсъдебно признание за положения труд през тези месеци и брой дни, за което му е било начислено месечно възнаграждение. В допълнение, съдът е изложил и съображението, че признание за това, че дните, за които е начислено възнаграждение са реално отработени е и обстоятелството, че посоченото в платежно нареждане основание за плащане е „заплата". Поддържа се, че в съдебното производство въззивника опровергал това „признание" със свидетелските показания, с които доказал, че работникът реално не е изпълнявал своите трудови задължения, но същите не били взети предвид и ценени от съда в своята пълнота, обективност и съвкупност, което представлява процесуално нарушение и прави решението неправилно и необосновано.

Навежда се, че централен въпрос по делото се явява именно въпросът за това дали ищецът, който е имал сключен трудов договор, е изпълнявал точно и добросъвестно своите трудови задължения по него - възложената му работа.

За отговорът на този въпрос съдът се е позовал единствено на едно предположение, посочено като извънсъдебно признание, без да вземе предвид събраните конкретно доказателства в тази насока, които опровергават това предположение.

Поддържа се, че в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, съдът е приел исковете за основантелни. Сочи се, че съгласно чл. 128, т. 2 от КТ на работодателя заплаща възнаграждение на работника за извършената работа. Или на задължението на работодателя зависи от изпълнението на съответстващото му задължението на работника да изпълнява точно и добросъвестно възложената му работа - чл. 124 и чл. 125 от КТ. Следователно възнаграждение се дължи само за реално положен труд, с изключение на изрично посочените в закона случаи, в който настоящия предмет на спора не попада. Приетите в мотивите изводи на първостепенният 2 съд относно изпълнението на трудовите задължения само въз основа на разбирането, че има извънсъдебно признание, изразяващо се в начисляване на дължимото възнаграждение и посочване в платежното като основание „заплата" повдигат следните материално-правни въпроси по спора, които са от значение за правилното решаване на спора, а именно: - начисляването на трудово възнаграждение във ведомостта за заплати и издаването на фишове за работна заплата от работодателя представлява ли достатъчно само по себе си извънсъдебно признание за реално извършена работа от работника, при наличие на направено оспорване, че лицето не е изпълнявало трудовите си задължения и наличие на доказателства в тази насока? Сочи се, че няма спор, че начисляването на възнаграждението е една индиция, от която може да се направи предположение, че работникът е изпълнил своите задължения. Това предположение обаче е оборимо и в производството по делото, същото било оборено със свидетелските показания.

Поддържа се, че ведомостите и фишовете за работна заплата са счетоводни документи, които имат характер на частни свидетелстващи документи. Тяхната формална доказателствена сила се отнася само до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства. (В този смисъл Решение № 41/26.02.2019 г. по гр.д. № 2525/2018 г. на ВКС, IVг.о., Решение № 2 от 26.01.2011 г. по гр.д. № 478/2010 г. на ВКС, III г.о.) Самото начисляване на възнаграждение във ведомостта не е достатъчно да се приеме, че трудът е положен, ако няма доказателства за явяване на работа и изпълнение на трудовите задължения.

Начисляването е предпоставка за възникване на задължение за плащане, но не и доказателство за реално извършена работа. (В този смисъл Решение № 36/27.02.2017 г. по гр.д. № 2999/2016 г. на ВКС, IVг.о.) Поставя се въпроса - Каква е доказателствена сила на платежното нареждане, в което е посочено като основание за плащане „заплата", по отношение на изпълнението на трудовите задължения от работника ?

Независимо, че в платежно нареждане е посочено основание „заплата", за да възникне задължение за работодателя да заплати трудово възнаграждение, е необходимо работникът или служителят да е предоставил работната си сила, т.е. да е полагал труд съгласно сключения трудов договор и функциите на длъжността. Плащането на сумата с основание „заплата" може да се разглежда единствено като признание за получаване на сумата, но не може да се разглежда като признание за изпълнение на трудовите му задължения, както неправилно е приел съда.

Поддържа се, че дадените от свидетеля показания недвусмислено сочат на обстоятелството, че ищецът не е изпълнявал своите трудови задължения, тъй като обективно целият му престой за времето на неговата претенция, която е около 9 месеца, се изразява в около 5 посещения за пет минути.

Навежда се, че тези показания, не са взети предвид от първостепенният съд, нито са били обсъдени и анализирани от него в контекста на разпределената доказателствена тежест, както и на липсата на каквито и да е доказателства от 3 страна на ищеца, че той е извършил някаква трудова дейност в полза на дружеството, за каквато е бил нает като офис мениджър.

Поддържа се, че дали едно лице реално е извършвало своята работа, не може да почива единствено на едно предположение за признание, изведено от счетоводни документи, а следва да бъде подкрепено с други доказателства за действително положения труд, като се установят всички съществени елементи на трудовия договор и изпълнението на трудовите задължения, каквито доказателства не били представени, напротив били събрани доказателства, именно в насока обратна на неговото твърдение.

Поддържа се, че решението липсва обоснованост в изводите на съда.

Съдът посочва в решението си изложеното от свидетелите, че ищецът не е работил като част от установената фактическа обстановка, но това по никакъв начин не е намерило отражение в неговите правни изводи, които са изградени без въобще да се вземат предвид свидетелските показания, с които категорично се опровергава основния факт, твърдян от ищеца, че е изпълнявал своите трудови задължения.

Сочи се, че основателната претенцията на ищеца по чл. 128 от КТ според съда, е обосновала и заключението на съда за основателността на иска по чл. 224 от КТ само на това основание, без да са обсъдени свидетелските показания. Правото на работника по чл. 224 от КТ отразява корелативната връзка между полагането на труд и правото на отпуск. Получаване на заплата не е достатъчно основание за възникване на правото на отпуск, ако не е налице реално полагане на труд. В съдебната практика константно е застъпено становището, че платения годишен отпуск е последица от работа по трудово правоотношение и има за цел възстановяване на работната сила. Ако работникът не е полагал труд, за него не възниква право на платен годишен отпуск, дори и да е получавал възнаграждение.

Оспорва се решението и в частта на иска за обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, като се сочи, че същото е предназначено да репарира вредите, които работникът или служителят понася поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, когато работодателят е нарушил задълженията си, например чрез забавяне на трудовото възнаграждение. За да възникне това право, трябва да е налице действително трудово правоотношение, по което работникът е предоставял работна сила, а работодателят е имал насрещното задължение да заплаща трудово възнаграждение.

Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 78/ 09.02.2026 г., постановено по гражданско дело № 1042/ 2025 г. на Pайонен съд – Б., като съдът отхвърли исковете. Претендира сторените по делото разноски.

Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна.

4

В отговора на въззивната жалба се оспорва подадената въззивна жалба, като се навежда, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано, а изводите на съда съответстват на събраните по делото писмени и гласни доказателства, поради което следва да се остави в сила.

Поддържа се, че съгласно разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма. От тази императивна законова разпоредба следва и изводът, че писмената форма е форма на валидност за трудовия договор, респективно - сключеният между страните трудов договор означава валидно възникнало трудово правоотношение. В процесния случай, между страните в производството е безспорно, че между тях е бил налице действащ трудов договор. Договорът е подписан от двете страни, вписан е в регистрите на НАП и НОИ и страните от датата на подписването му са изпълнявали задълженията си една към друга. Впоследствие договорът е прекратен от работника, поради неизплатени трудови възнаграждения и това не е спорно между страните. Свидетелските показания не биха могли да оборят доказателствената сила на трудовия договор като частен документ, представен в официални държавни органи и прекратен впоследствие от работника, на съответното законово основание. Работодателят не е инициирал прекратяване на трудовото правоотношение с работника, на никое от предвидените в КТ основания. Напротив - трудовият договор е запазил своето действие през целия процесен период от време. Нещо повече - твърденията на жалбоподателя в тази насока в една или друга степен го уличават в извършване на административно нарушение, тъй като работодателят, за да извлече ползи в настоящото производство, твърди сам за себе си, че поддържа фиктивни трудови правоотношения със свои служители. Това е основание за сезиране на Инспекция по труда и извършване на съответните проверки, но не това е предмета на настоящото производство. В този смисъл - изводите на първоинстанционният съд са правилни, обосновани и законосъобразни, а изложените оплаквания във въззивната жалба не съответстват на разпоредбите на КТ и се явяват недоказани и неоснователни.