Решение № 140 от 09.05.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Пловдив, 09.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Д. Чолакова

Членове:

Валентин Д. Бойкинов

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Валентин Д. Бойкинов Въззивно търговско дело № 20255001000105 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ЗК“Л.

И.“АД, подадена чрез процесуалния представител юрк. И. Г. срещу Решение № 435/14.11.2024г. по търг.дело № 129/2024г. на Окръжен съд Пловдив, в частта му с която предявеният иск от П. И. Б. с правно основание чл.432 КЗ е уважен за сумата от 19 000 лева за неимуществени вреди, като жалбоподателят счита съдебният акт за неправилен в частта, с която исковата молба е уважена за сумата над 5000 лева.

Твърди се във въззивната жалба, че постановеният съдебен акт е неправилен в обжалваната му част, поради което следва да бъде отменен. Сочи се от жалбоподателя, че съдът неправилно е преценил представените и приети в хода на съдебното дирене доказателства, с което е достигнал до погрешни правни изводи и заключения, релевантни за предмета на делото. Намира че при определяне на паричното обезщетение съдът неправилно е приел за настъпили спрямо ищеца нематериални вреди от естество, което да съответства на размера на присъдената сума. За възникването на такива вреди, съответни на значителната парична сума на която възлиза определеното от съда обезщетение, не са били ангажирани никакви годни доказателства. Заявява се довод, че обезщетение в определен размер от 19 000 лева е несъразмерно високо и необосновано предвид морфологичния характер на травмите, периода и степента на възстановяване и отделно- на твърденията, заявени с исковата молба като обосноваващи размера на исковата претенция.Твърди се, че в 1 конкретния случай първоинстанционният съд не е взел предвид доказаното за естеството и степента на засягане на нематериалната сфера от права на ищеца вследствие на травмите, настъпили при транспортния инцидент, което е от значение и относимо за определяне на справедлив размер на обезщетението. Поради таза необоснованост жалбоподателят намира, че решението в неговата обжалвана част е постановено при неправилно приложение на нормата на чл.52 ЗЗД. Излагат се съображения също така, че съдът не е формирал правни изводи относно обема, в който е прието да е възникнало неблагоприятно засягане на правата на ищеца, тъй като не е обсъдил и посочил във връзка с какви обективно установени обстоятелства, представляващи правнозначими факти и по повод на кои твърдения в исковата молба е приел за налични нематериални вреди, които да обосновават определяне на обезщетение в размер на 19 000 лева.

Искането към съда е да се постанови решение, с което да се отмени Решение № 435/14.11.2024г. по търг.дело № 129/2024г. на Окръжен съд Пловдив, в частта му с която предявените искове от П. И. Б. с правно основание чл.432 КЗ са уважени за сумата от 19 000 лева за неимуществени вреди, като вместо него се постанови друго такова, с което да се отхвърли исковата претенция на ищеца в обжалваната част като неоснователна.Претендират се и направените по делото съдебно-деловодни разноски.

В срока по Чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от насрещната страна П. И. Б., подаден чрез процесуалния му представител адв. К. Н.. Излагат се съображения, че въззивната жалба е неоснователна поради съображения които са подробно изложени в отговора. Въззиваемият счита, че постановеното решение на ОС Пловдив е правилно и законосъобразно в обжалваната от въззивника част, поради което искането към въззивния съд е то да бъде потвърдено. Претендират се и направените в хода на въззивното обжалване съдебно-деловодни разноски.

Пловдивски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

От фактическа страна се установява следното :

Между страните не се спори, а и от представения по делото и приет като доказателство Констативен протокол с пострадали лица, както и от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза се установява че водачът П. Т. П. е управлявал л.а. „П. ***” по платното за движение на път **-** (гр. Б. - гр. С.) в посока от север на юг. Ищецът П. И. Б. е управлявал л.а. „Т. К. В.” по същия път, пред л.а.

„П. ***”, като е бил спрял поради образувано задръстване на пътя. Установява се от заключението на вещото лице, че водачът на л.а. „П. ***” не е реагирал своевременно и така е настъпил удар в предната част на л.а. „П. ***” и в задната част на л.а. „Т. К. В.”. След удара л.а. „П. ***” се е установил на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието. След удара л.а. „Т. К. В.” се е ударил 2 в спрелия пред него л.а. „М.“, след което се е установил на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието. Причината за настъпилото произшествие, според заключението на вещото лице, от техническа гледна точка се състоят в това, че водачът на л.а. „П. ***” – П. П., не е реагирал своевременно на опасността от удар със спрелия пред него на платното л.а. „Т. К. В.”. Скоростта на л.а. „П.

***” в момента на удара е била около 83 km/h. Скоростта на л.а. „Т. К. В.” в момента на удара е била 0 km/h. Произшествието е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя при движение през деня, при ясно време, при видимост на дневна светлина. Според вещото лице водачът на л.а. „П. ***” при своевременна реакция повече от 3 s преди удара и при задействане на спирачната система е имал техническа възможност да избегне удара, като спре преди да достигне до л.а. „Т. К. В.”.

Между страните спор няма, че ответникът и въззивен жалбоподател в настоящото производство ЗК“Л. И.“АД е застраховател по гражданската отговорност на виновния водач П. П. по отношение на управлявания от него л.а. „П. ***”, както и че ищецът е отправил застрахователна претенция до застрахователя, получена от последния на 15.10.2020г.

Няма спор и относно обстоятелството, че по повод на това искане е било образувано прозводство по щета с № ****-****-**-**-****/********г., по която е налице постановен отказ да се изплати застрахователно обезщетение.

Видно е от заключението на вещото СМЕ, че към настоящия момент ищецът физически вече се е възстановил напълно от травматичните увреждания, но все още изживява психо-емоционален стрес. Възстановителният период от травматичните увреждания и по-специално посткомоционният синдром е продължил около 8-10 месеца.

Към настоящия момент не са налице остатъчни явления от травматичните увреждания, единствено само от психо - емоционалния стрес. Не е налице ексцес от травмите, получени при инцидента.

При разпита си в съдебно заседание вещото лице е разяснило, че сътресението на мозъка при ищеца П. Б. е лекостепенно, не е протекло със загуба на съзнание, под формата на леко зашеметяване, но все пак може да бъде определено като такова средно по тежест.

Налице е посткомоционен синдром. Вещото лице обяснява, че това е състоянието след сътресението, характеризиращо се със световъртежи, гадене, може да има повръщане, които по - бавно да отшумяват. При ищеца главното при сегашното му състояние е психоемоционалният стрес, водещ до оплакване, че не може да спи, че все още преживява случилото се.

От показанията на свидетеля П./брат на другия ищец Е. Б., която е съпруга на ответника по въззивната жалба/ се установява, че след злополуката П. Б. е бил изключитено стресиран, не желае изобщо да кара кола и се страхува, видимо изглеждал по-различен, забравял често, непрекъснато се оплаквал от шум в ушите и болки в главата, като при това бил млад човек- на 55-56 години.

При така установените факти следва да се формира извода за неоснователността 3 на въззивната жалба.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към фактическите установявания и правни изводи на окръжния съд. Наведените във въззивната жалба на ЗК“Л. И.“АД доводи повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати от жалбоподателя в отговора на исковата молба и в хода на разменените по делото писмени книжа, както и в устните състезания в производството пред първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен и изчерпателен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното :

При прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да бъдат преценени всички конкретно установени обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер: вида и характера на увреждането, механизма на настъпване на увреждането, характера и интензитета на търпените болки и страдания, степента на засягане на нормалния живот на пострадалото лице в битов, социален, емоционален план, включително с оглед възрастта и семейните, професионални и социални задължения на лицето, продължителността на възстановителния период, наличие на трайни последици и пр.В случая като пряк и непосредствен резултат от процесното ПТП, съгласно заключението на приетата и неоспорена СМЕ се установява, че въззиваемият Б. е получил средно по тежест мозъчно сътресение- отток на лявата теменна област, както и множество травматични натъртвания по черепно-теменната област. От представената по делото медицинска документация, както и от заключението на вещото лице е безспорно и е видно, че по повод на тези травматични наранявания Б. първоначално е бил настанен за лечение в УМБАЛ „Б.“ за периода от 13.08.2020г. до 15.08.2020г., като в последствие поради продължаващо нестихващо силно главоболие е бил хоспитализиран в УМБАЛ“П.“ за период от 5 дни, където му е поставена диагнозата шийно-черепен синдром. Въззиваемият е прекрал повече от два месеца в болничен отпуск в домашни условия, възстановявайки се от претърпените травми и съпътстващите ги болки. Съответно физическите последици от нанесените увреждания са намерили неблагоприятен израз и в развитието от пострадалия на посткомоционен синдром, от който съгласно приетото в заключението на вещото лице ищецът се е възстановявал в продължение на период от 8 до 10 месеца. Противно на твърденията на въззивния жалбоподател такъв значителен по време възстановителен период не би могъл да е резултат от лека травматична увреда. В същото време от показанията на свидетеля П. се установява, че макар и ищецът към настоящия момент вече да се е възстановил напълно физически, изпитваното от него главоболие не е отшумяло напълно, факт който е безспорно установен и от заключението на вещото лице. Не само това, но и стресът причинен от инцидента, е станал причина за постоянна промяна в психоемоционалното състояние на ищеца- престанал е да шофира, както и избягва возенето в автомобил с оглед спомена за негативните усещания вследствие на претърпяното ПТП, както и за търпените емоционални и психически неудобства, обективирани чрез наличието на остатъчна тревожност и обрат в поведенческите навици, продиктувани от този инцидент.

4

Показанията на този свидетел, преценени съобразно нормата на чл.172 ГПК с оглед на възможната предполагаема заинтересованост на свидетеля като близък родственик на ищеца да свидетелства в негова полза, съдът не намира причина да не ги кредитира изцяло, като вземе предвид останалия събран по делото доказателствен материал, в т.ч и на първо място констатациите на СМЕ, които изцяло потвърждават казаното от този свидетел.

Констатираните от вещото лице обективни находки са израз на житейски закономерното проявление на търпените от П. Б. психически несгоди, като не е необходимо за тяхното установяване вещото лице да е психолог или психиатър, в какъвто смисъл са неоснователните възражения на жалбоподателя. Достатъчно е оплакванията на ищеца и тяхното естество и характер- като остатъчна тревожност свързана с неблагоприятните спомени и усещания от пътно-транспортното произшествие и произтеклите от това травматични увреждания, да бъдат установени като обективни находки, без да е необходимо тези оплаквания да бъдат обяснявани от гледна точка на експерта в съответната област на медицината, което за нужните на настоящото производство не е нужно и поради това е ирелевантно изслушването на експертиза с подобна задача.