Решение № 139 от 08.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Пловдив, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20215330112886 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Л. Г. М. срещу “Айзаем.БГ” ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 30 лв., представляваща предадена сума при начална липса на основание по недействителен Договор за паричен заем № ****г., сключен между страните и сума в размер от 50 лв., представляваща предадена сума при начална липса на основание по недействителен Договор за имуществено проучване на кредитен рейтинг от ****г., сключен между страните във връзка с договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от датата на подаване на исковата молба в съда / ****г./ до окончателното им заплащане.

В открито съдебно заседание от **** г. е допуснато изменение на предявения иск за връщане на сумата от 30 лв. платена по недействителна клауза за възнаградителна лихва, като същият е увеличен до размера от 782,24 лв.

Ищецът поддържа, че между него и “Айзаем.БГ” ООД е сключен Договор за паричен заем № *****г., по силата на който му е предадена сума в размер от 2200 лв. Изтъква, че към договора за кредит, бил сключен и договор за имуществено проучване на кредитен рейтинг, по силата на който следвало да заплати на ответното дружество възнаграждение, което не било включено при формиране на ГПР. Сочи, че главницата следвало да бъде върната на осемнадесет месечни вноски, ведно с уговорена възнаградителна лихва и възнаграждението за имуществено проучване. Ищцата изтъква, че към момента на подаване на исковата молба 1 в съда е заплатила всички вземания по процесния договор. Поддържа, че същият е недействителен, доколкото нито в договора за кредит, нито в приложимите към него общи условия е посочена методиката, при която се формира ГПР и компонентите включени в нея.

Твърди се, че ако бъде включено възнаграждението по договора за имуществено проучване, то ПГР ще превиши размера, императивно посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се и че възнаграждение за допълнителна услуга за проучване не се дължи на ответника на основание чл. 10а ЗПК, тъй като това е свързано с присъщата му дейност. Възразява се и че възнаградителната лихва по договора за кредит е в завишен размер, което и води до извод за недействителност поради противоречието й с добрите нрави. Предвид изложеното, моли се предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски. В срока по чл.

131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Айзаем.БГ” ООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора за кредит ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че съобразно договора за кредит, възнаградителната лихва е фиксирана за целия период, като не съществува задължение за кредитора да посочва как тя се разпределя във времето съобразно заплащането на всяка анюитетна вноска. Сочи се, че размерът на възнаградителната лихва не е прекомерен и в тази връзка не противоречи на добрите нрави. Изтъква се, че в договора за кредит не се предвиждат разходи за потребителя за проучване на имуществения му статус и в тази връзка между страните не е сключван и такъв договор. Предвид това, при формирането на ГПР по договора за кредит не се включва и подобно възнаграждение.

Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че между страните е сключен Договор за паричен заем № *****г., по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 2200 лева.

Съгласно сключения договор за заем от ***** г. , страните са уговорили ГПР – 49.70 % и ГЛП – 41.03 %, като е отразено, че общата сума за плащане с включена допълнителна услуга е 2982,24 лв.

Видно от приетия погасителен план към договора за заем и договора за имуществено проучване не е посочена стойност на допълнителна услуга, като месечните погасителни вноски са посочени в размер от по 165,68 лв. всяка.

Съгласно приетата като писмено доказателство справка за извършени плащания, подписана от С. К. и с печат от АЙЗАЕМ БГ ООД, от страна на ищцата са извършени плащания по договора, като в справката е отразено, че с извършените плащания е погасена главница в размер от 2200 лв. и възнаградителна лихва в размер от 782,24 лв., като липсва оспорване на така представената справка с отговора на исковата молба.

Представен е от страните и СЕФ , както и Общи условия.

2

По делото не се представя сключен от страните договор за имуществено проучване към Договора за заем в каквото насока са твърденията на ищеца.

Приета е като писмено доказателство и справка от АЙЗАЕМ БГ ООД, удостоверяваща плащанията, отразени в приложената към исковата молба справка за извършени плащания, която не е подписана от ответника, но съдържанието й е идентично с това на приложената към исковата молба справка, която е подписана от представител на ответника и с печат на ответното дружество.

От приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че задълженията по договора за кредит са изцяло и предсрочно погасени на *** г., като общият размер на платените суми е 2982,64 лв., с които е погасена главница в размер на 2200 лв. и възнаградителна лихва в размер на 784,24 лв. По счетоводни данни от ответника, вещото лице посочва, че задълженията на ищеца по процесния договор за кредит са в размер от 0,00 лв.

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит.

Ответникът „АйЗаем.БГ“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл.

3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В 3 този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. От събраните в хода на делото доказателства не се установи, нито наличие на уговорка, нито сключване на договор за имуществено проучване и предвиждане на допълнително възнаграждение за това имуществено проучване. В договора за заем е посочен, както ГПР, така и общата дължима сума, включваща главница и възнаградителна лихва. Това личи и от подписания от страните погасителен план.

Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.

В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.

Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 41,03% , а при положение, че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

На основание гореизложеното съдът счита, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК Съдът счита за неоснователно и възражението на ищеца, че клаузата за 4 възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите нрави.

Съдът счита за неприложима в настоящия случай сочената от ищеца съдебна практика, която максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава.

В този смисъл е и най –новата съдебна практика, а именно: Решение 50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г. по описа на ВКС, в което е прието, че нито в специалния закон ЗПК, нито в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер.

В решението се сочи, че императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. В случая договореният ГПР не надвишава предвидения в закона максимален размер.