Решение № 424 от 26.06.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 424 гр. гр. Хасково, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20235640100185 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: гр.гр.Х., ж.к.“*****“ № **, вх.*, ет.*, ап.** чрез адв. Д. М. от АК П., съдебен адрес: гр.П., бул.“*********“ № **, ет.*, ап.* против “Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, представлявано от С. П. П. - управител.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 14.11.2021 г., сключен с ответното дружество на същата дата.

Съгласно чл.1 ал.3 от договора, ищцата трябвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 1257.90 лева.

Съгласно договора, получавала сумата в размер на 2000.00 лева, при ГПР 49.37%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11 %, при срок на кредита от 30 вноски.

Наред с това, в чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г. било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 838.80 лева.

Изложено е, че по процесния договор ищцата била заплатила за такса за експресно разглеждане на документите и неустойка сумата в размер на от по 100 лева. Счита, че клаузите съдържащи се в чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г., сключен с „Вива Кредит“ ООД, които предвиждали заплащането на 1 такса за експресно разглеждане и неустойка, били нищожни на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП, като излага следните съображения:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правели от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В тази връзка предвидените клаузи на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г. били изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта. Така предвидената обща сума от над 2096.70 лева била прекомерна и в размер на над 100% от сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащане на сумите по чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договора, последният се оскъпявал драстично.

На следващо място се сочи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.1 ал.3 от договора за паричен заем, предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи“ в размер на 1257.90 лева, била в явно противоречие с чл. 10а от ЗПК. Наред с това, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна.

Предвидените клаузи в чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г. били и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на 2 такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесните клаузи, предвиждащи заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка" в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер над размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи заплащането на допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, била нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

С предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

На следващо място е посочено, че ищцата счита клаузите, съдържащи се в чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г. за нищожни на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в 3 договорите били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите в чл.1 ал.3 и чл.4 ал. 2 от процесния договор не се явявали индивидуално уговорени по смисъла на чл.

146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия договор, че клаузите на чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 били част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключването му. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието, че клаузите, съдържащи се в чл.1 ал.3 и в чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г., сключен между ищцата и ответника, предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане и неустойка са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1от ЗЗП, а също така на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата, сумата от 100 лева като недължимо платена по недействителна клауза за такса за експресно разглеждане и неустойка, уговорени по Договор за паричен заем Standard 14 № 5750242 - 14.11.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 30.01.2023 г., до окончателното й изплащане.

Претендират се направените съдебни разноски,за което е представен списък по чл.80 ГПК.

Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни.

Посочва, че на 14.11.2021 г. ищцата сключила с ответното дружество (в качеството му на заемодател) Договор за предоставяне на паричен заем № 5750242 като по силата на този договор усвоила заемна сума в размер на 2000 лв. С подписване на договора, ищецът се задължил да върне заемната сума на 30 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 125.81 лв., в която били включени част от дължимите главница и лихва и такса експресно разглеждане на документи, начислена във връзка с изявеното от заемателя желание да ползва допълнителна, доброволна услуга по експресно разглеждане на заявката. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договора, преди сключването му на ищеца бил представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Твърди се, че към момента ищцата била погасила предсрочно задължението си по договора.

Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Договора, ищецът се съгласил и задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния случай дори било дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му. В този смисъл наведените твърдения, че на ищцата били поставени условия, невъзможни за изпълнение, 4 били неоснователни. С изискването за предоставяне на едно от двете посочени в Договора обезпечения по никакъв начин не се изключвали или ограничавали правата на потребителя, произтичащи по закон. Ищецът навеждал голословно твърдение, че неустойката била уговорена в нарушение на добрите нрави, без да излага аргументи какъв конкретен морален принцип е бил накърнен. Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави", по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, била обща правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или произтичали от тях. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.