Решение № 4498 от 30.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4498 гр. София, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

ЙОАНА КР. КАЦАРСКА при участието на секретаря Виктория С. И.а Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100512925 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

С решение № 20124384/12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 51189/2020 г. по описа на СРС, 143 състав, е уважен предявеният от „ВП КЪМПАНИ“ ЕООД срещу А. И. Д. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 6845,41 лева, представляваща неустойка за забава в изпълнение на задълженията на продавача по договор от 09.11.2017 г. за продажба на недвижими имоти в груб строеж, обективиран в нотариален акт № 187, том 1, рег. № 3167, дело № 150 от 09.11.2017 г., за което вземане по гр. д. № 42433/2020 г. на СРС, 125 състав е била издадена заповед за незабавно изпълнение от 17.09.2020 г., като за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 13 690,81 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

Съгласно изхода от спора съдът е разпределил отговорността за разноски между страните, като с определение от 20.09.2024 г. е изменил по реда на чл.

248 ГПК постановеното решение, в частта за разноските, като е намалил присъденото на ответника адвокатско възнаграждение.

Срещу решението, в отхвърлителната част, е подадена въззивна жалба от „ВП КЪМПАНИ“ ЕООД, в която се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът погрешно приел, че дружеството е изпаднало в забава да изпълни задълженията си по договора от 09.11.2017 г., 1 както и че е достигнат максимален размер на уговорената неустойка.

Поддържа, че изпълнил всички строителни дейности в сградата, но забавеното й въвеждане в експлоатация се дължало на бездействие на трето лице в изграждане на съоръженията за присъединяване към електроразпределителната мрежа. Външните връзки за присъединяване на сградата не могли да бъдат част от уговорените в договора СМР и съгласно чл.

81, ал. 1 ЗЗД въззивникът не следвало да носи отговорност за забавата на трети лица. Счита, че стойността на външните връзки от 110 000 лв. нямало как да служи за основа за определяне на стойността на уговорената неустойка.

В действителност по делото било установено, че уговорените в договора строителни дейности по сградата били завършени на 30.04.2019 г., а обектите в сградата били годни за обитаване още от края на 2018 г., и така нямало неизпълнен строеж, върху който да се начислява неустойка. Поради липса на уговорка между страните тази неустойка нямало как да се определи и въз основа на чл. 12, ал.1, т. 2 от Приложение № 2 към ЗМДТ, която се отнасяла за незавършено строителство, или въз основа на неизплатения остатък от уговорената продажна цена. Единствената основа за начисляване на неустойката била незавършената част от строителството, като възприемането на друга основа представлявало едностранна промяна на договора, а санкционната функция на неустойката не позволявала разширително тълкуване. Евентуално посочва, че размерът на неустойката бил по-малък, тъй като се определял самостоятелно за всеки ден, а не въз основа на стойността на незавършената част от строителството към деня на забавата. В приетата от районния съд експертиза подробно били посочени различните ежемесечни стойности на незавършеното строителство и дните забава, в рамките на общата сума от 197,34 лв. Моли съда да отмени обжалваното решение, да уважи изцяло предявения иск и да му присъди разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна А. Д..

С молба от 30.03.2026 г. въззивникът е посочил, че уговорената с договора от 09.11.2017 г. неустойка е нищожна поради липса на съгласие (чл.

26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД), поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД). Поддържа, че липсвала валидно изразена негова воля за заплащане на неустойка с максимален размер върху 10% от продажната цена, още по-малко върху същия процент от стойността на строеж на външни връзки, който се изпълняват от трето лице. Неустойката противоречала на добрите нрави, тъй като не изпълнявала присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и била с невъзможен предмет, тъй като неопределената формулировка на основата за формиране на размера й позволявала най2 различни произволни тълкувания от съда и страните.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. По отношение на основателността й съдът съобрази следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира решението за валидно и допустимо.

Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, ако е предявен до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До този момент длъжникът разполага с възможност да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува и да реализира правата си не чрез възражение, а чрез иск. И в двата случая, резултатът е установяване на вземането като „спорно“, което е пречка за влизане в сила и стабилизиране на заповедта за изпълнение. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. по описа ВКС, IV ГО и определение № 154/27.02.2014 г. по ч.гр.д. № 769/2014 г. по описа на ВКС, IV Г.О., решение № 207/31.07.2015 г. по гр.д. № 7030/2014 г. по описа на ВКС, IV Г.О.. и определение № 1501/29.12.2014 г. по гр.д. № 5176/2014 г. по описа на ВКС, IV Г.О., определение №318/09.07.2019г. по ч.гр. д.№2108/2019г. по описа на ВКС, IV Г.О.

Следователно, съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за вземане, предявено от кредитора по реда на заповедното производство, има задължението и правото сам да извърши преценка за допустимостта на същия, като събере доказателства за наличието или липсата на специалната отрицателна предпоставка за допустимост на исковото производство, а именно – изтекъл ли е срокът за възражение, респ. стабилизирана ли е заповедта за изпълнение.

В конкретния случай, първоинстанционният съд е сезиран с предявен от „ВП КЪМПАНИ“ ЕООД срещу А. И. Д. отрицателен установителен иск по чл.

124, ал. 1 ГПК вр. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 13 690,81 лева, представляваща неустойка за забава в изпълнение на задълженията на продавача по договор от 09.11.2017 г. за продажба на недвижими имоти в груб строеж, обективиран в нотариален 3 акт № 187, том 1, рег. № 3167, дело № 150 от 09.11.2017 г., за което вземане по гр. д. № 42433/2020 г. на СРС, 125 състав е била издадена заповед за незабавно изпълнение от 17.09.2020 г.

От представените по делото доказателства се установява, че процесната заповед за изпълнение е връчена на длъжника „ВП КЪМПАНИ“ ЕООД на 07.10.2020 г., като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същият е подал възражение срещу заповедта от 06.10.2020 г., както и искова молба от 20.10.2020 г., по която е образувано производството по гр. д. № 51189/2020 г. по описа на СРС, 143 състав.

Ето защо и като съобрази посоченото по-горе, въззивният съд намира, че обжалваното решение е допустимо, като постановено при наличието на специалните предпоставки на закона.

С обжалваното решение съдът е приел от фактическа и правна страна, че съгласно договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 09.11.2017 г., обективиран в нотариален акт № 187, том 1, рег. № 3167, дело № 150 от 09.11.2017 г., ищецът се е задължил да прехвърли на А. Д. и С.О..К - Д.а собствеността върху апартамент № 3Б, находящ се на четвърти жилищен етаж от вход Б в жилищна сграда с идентификатор ***, както и 13,75/624,97 ид. ч. от подземен гараж с идентификатор ***, съответстващи на паркомясто № 5. Съгласно т. 2 от договора продавачът се е задължил да въведе сградата, в която се намират процесните имот, в редовна експлоатация в срок до 30.04.2019 г., като при неизпълнение на това задължение на продавача е уговорена неустойка за забава в размер от 0,1 % на ден от стойността на незавършената част от строителството, но не повече от 10 % от общата продажна цена от 136 908,10 лв. По делото било установено, че ищецът извършил множество строителни дейности в процесната жилищна сграда, като строителството по нея било завършено и преди уговорения срок, но въвеждането й в реална експлоатация по смисъла на ЗУТ станало едва след изграждане на връзките с външното ел. захранване, с разрешение за ползване № 1127/31.12.2020 г. на ДНСК. Така ищецът изпаднал в забава да изпълни задължението си по договора за период от повече от 100 календарни дни, което представлявало основание за ангажиране на договорната му отговорност в уговорения максимален размер от 13 690,81 лв. Съдът е съобразил, че съгласно договора от 09.11.2017 г. А. Д. и Станимира Д.а са придобили имота преди да сключат брак помежду си на 06.07.2019 г., т. е. в условията на разделност като обикновени съсобственици, съответно ищецът е поел неустоечно задължение и към двамата купувачи. Така дължимият на А.

Д. размер на неустойката възлизал на сумата от 6845,41 лв. - половината от уговорения максимален размер на неустойката, като същият на 03.09.2020 г. подал заявление по чл. 417 ГПК срещу ищеца за цялата сума от 13 690,81 лв.

4

По възражението на ищеца срещу размера на неустойката съдът е приел, че дължимостта й не е обвързана от степента на завършеност на строителството, а от неспазването на уговорения срок за въвеждане на сградата в експлоатация. По делото бил представен Акт обр. 15 от 21.06.2019 г. за установяване годността за приемане на строежа, съответно към тази дата същият е бил завършен, без да е бил присъединен към електроразпределителната мрежа. Приетата по делото СТЕ посочвала, че стойността на това захранване за цялата сграда възлизало на 110 000 лв. и именно тази стойност представлявала цената на незавършеното строителство и основата за определяне размера на неустойката. Така за периода от 01.05.2019 г. до подаване от ответника на заявлението по чл. 417 ГПК на 03.09.2020 г. били налице общо 492 дни забава, съгласно договора се дължал посоченият максимален размер на неустойката, като ответникът имал правото на половината от тази сума. Поради изложеното искът следвало да се уважи до сумата от 6845,41 лв. и да се отхвърли за горницата до 13 690,81 лв.

Решението е правилно, поради което въззивната инстанция препраща на основание чл. 272 ГПК към изложените в него мотиви. Независимо от това, по изложените в жалбата оплаквания следва да бъде добавено следното:

Претендираното право произтича от следните обстоятелства: по двустранен договор страните са постигнали съгласие по клаузи, с които отнапред са определили размера на вредите при забава за изпълнение на конкретни задължения по договора. Предвид предявяването на иска като отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането, доказването на цитираната в исковата молба валидно неустоечно съглашение за обезпечаване на вредите от забава при изпълнението на посоченото задължения на ищеца по процесния договор, претендирания размер на неустоечното вземане, както и че ищецът е в забава за изпълнение на задължението си, съобразно уговореното между страните, е в тежест на ответната страна.

В тежест на ищеца е да докаже фактите, от които черпи възраженията си за нищожност на процесната неустоечна клауза или обстоятелството, че е изпълнил задължението си точно.