Решение № 3476 от 31.05.2018, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 31.05.2018 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Боряна Воденичарова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16869 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 22.08.2017 год., постановено по гр.дело №14345/2013 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, Б.Б.Б., действащ като ЕТ „Б.Б.“ /правоприемник на ЕТ „Б.Б.“, ЕИК*******/ е осъден да заплати на В.Б.А. по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 224, ал.

1 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 436.25 лв., представляваща дължимо за периода от 02.04.2010 год. до 31.12.2012 год. трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2013 год. до окончателното й изплащане, сумата от 754.84 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.04.2010 год. до 31.12.2012 год. и сумата от 1 051.89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за трудови възнаграждения за периода от 01.05.2010 год. до 31.12.2012 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и периоди и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 288.05 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.

3 ГПК направените разноски по делото в размер на 363.94 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Б.Б.Б., действащ като ЕТ „Б.Б.“.

Жалбоподателят поддържа, че по делото било безспорно, че между страните съществувало трудово правоотношение през периода от 01.04.2002 год. до 26.04.2013 год., когато трудовият договор бил прекратен едностранно от работодателя. Всички останали твърдения в исковата молба били оспорени и подлежали на доказване от ищеца. От 13.01.2013 год. ищецът не се бил явил при работодателя, като не бил полагал труд и не бил търсил вземанията си. За периода от 01.01.2009 год. до 26.04.2013 год. страните били уговаряли различен размер на трудовото възнаграждение, както и различна продължителност на работното време. За периода от 01.01.2009 год. до 01.08.2011 год. било уговорено възнаграждение от 220 лв. при условията на 4-часов работен ден. За периода от 01.08.2011 год. до 01.10.2011 год. ищецът работил при пълно работно време от 8 часа при уговорено възнаграждение от 440 лв. За периода от 01.10.2012 год. до 01.03.2012 год. възнаграждението било в размер на 360 лв. От 01.03.2012 год. до 01.04.2012 год. възнаграждението било в размер на 180 лв. при продължителност на работния ден от 4 часа. За останалата част от исковия период възнаграждението на ищеца било в размер на 350 лв. За периода от м.март 2009 год. до 09.04.2012 год. дължимото на ищеца възнаграждение било изплащано чрез погасяване на кредита му в „У.К. Б.“ АД и захранване на кредитната му сметка.

По този начин му били изплатени 5 592 лв. Вноските били правени чрез касово плащане от пълномощник на работодателя – Р.М.Б.по силата на изрична уговорка с ищеца. Неправилно СРС бил приел, че посочените суми не били достатъчни. Този извод не кореспондирал със заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което било изготвено на база писмени данни на НОИ за подадени декларации, предвид обстоятелството, че първичните счетоводни документи на ответника били унищожени. Отчетени били протоколът за извършена проверка от 09.05.2013 год. на Изпълнителна агенция „Инспекция по труда“, както и направените вноски от работодателя по захранване на кредитната сметка на ищеца. Доказано било също така, че на 26.12.2012 год. в офиса на работилницата на ответника бил възникнал пожар с вероятна причина късо съединение в контактната мрежа. Установено било въз основа на събраните гласни доказателства, че ищецът бил работил при ответника като работник по ремонт и монтаж на гуми. Работилницата се състояла от две основни помещения – работно помещение и офисно помещение. Отделно от тях имало сглобяема постройка, която не била засегната от пожара. След пожара работилницата не функционирала и ищецът не бил работил. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата В.Б.А. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Твърденията на ответника, че през исковия период страните били уговаряли различна продължителност на работното време и размер на трудовото възнаграждение били недоказани. Липсвали анекси за изменение на условията по трудовия договор. Правилно СРС се бил позовал на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ. Липсвали доказателства за постигнато съгласие трудовото възнаграждение да бъде изплащано на друго лице или чрез захранване на кредитната сметка на ищеца. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

Акцесорните претенции са квалифицирани от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Според нормата на чл.128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В разглеждания случай е безспорно по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение през периода от 01.03.2002 год. до 26.04.2013 год. /когато същото е било прекратено едностранно от работодателя/, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността работник по ремонт и монтаж на гуми, че последният реално е полагал труд в периода от 02.04.2010 год. до м.ноември 2012 год. /виж твърдения и във въззивната жалба – стр. 2, абзац 5/, както и че на 26.12.2012 год. в офиса на работилницата, където ищецът полагал труд, възникнал пожар с вероятна причина късо съединение в контактната мрежа, в резултат на който били унищожени първичните счетоводни документи на ответника и трудовото досие на ищеца.

Спорните между страните въпроси са свързани с размера на дължимото трудово възнаграждение за периода, предмет на въззивното производство – от 02.04.2010 год. до 31.12.2012 год., с това дали ищецът е полагал труд през м.декември 2012 год. и дали работодателят е погасил задължението си за заплащане на трудово възнаграждение.

На първо място, видно е от уточняващата молба на ищеца от 10.06.2013 год. /л. 8 – 10 от първоинстанционното дело/, че същият не твърди наличието на непогасено задължение на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение за м.декември 2012 год. – напротив заявява, че за този месец няма неизплатена сума /като не претендира и обезщетение за забава/, поради което и обстоятелството дали реално е предоставяна трудова сила през посочения месец се явява ирелевантно за предмета на спора.

На следващо място СГС приема, че писмената форма на трудовия договор, независимо от неговата разновидност, е условие за съществуването му, поради което е недопустимо той да се установява със свидетелски показания, освен в хипотезата на чл. 62, ал. 2 КТ и за срока на действието на посочената разпоредба – ДВ, бр. 2/1996 год. – ДВ, бр. 120/2002 год., както и във всички случаи на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, аналогично чл.

165, ал. 1 ГПК. В последната хипотеза свидетелски показания се допускат, ако е установено, че писменото доказателство /трудов договор, анекс/ е бил съставен, но същият е загубен или унищожен, както и липсата на вина у страната, домогваща се да докаже съдържанието на документа.

Трудовото правоотношение между страните е възникнало на 01.03.2002 год. при действието на чл. 62, ал. 2 КТ – редакция преди отмяната на посочената алинея с ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 год., съгласно която трудовото правоотношение възниква и когато, без да е сключен писмен трудов договор, работодателят е приел на работа работника или служителя и той е започнал да я изпълнява; посочената в чл. 62, ал. 1 КТ писмена форма на трудовия договор е такава за доказването му. Ако не е сключен писмен трудов договор, съществуването на трудовото правоотношение може да се установява с всички доказателствени средства. При спор относно размера на уговореното трудово възнаграждение, доказването му на общо основание се извършва с всички допустими доказателствени средства.

Същевременно разпоредбата на чл. 119 КТ формулира позитивно принципа на изменяемост на съдържанието на трудовото правоотношение по съгласие на страните. Промяната /за определено или неопределено време/ обаче може да се извърши само по писмено съгласие между страните. За постигането на съгласие в изискуемата от закона форма за изменение на част от условията на процесния трудов договор /размер на трудовото възнаграждение и работно време/ не са ангажирани каквито и да било данни, а доказателствената тежест в насока е била на ответника. При това положение следва да се приеме, че размерът на дължимото на ищеца трудово възнаграждение през периода от 02.04.2010 год. до 30.11.2012 год. е установен въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, тъй като е основано на данните в Персоналния регистър на НОИ относно регистрирано трудово правоотношение и осигуряване за периода от 01.01.2009 год. до 31.12.2013 год., които е несъмнено, че са били предоставени от работодателя – виж чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО.

Обстоятелството, че за м. януари 2011 год., м.януари 2012 год. и м.февруари 2012 год. работодателят не е предоставял в НАП данни за осигурителния доход на ищеца, не обуславя недължимост на трудовото възнаграждение, тъй като през посочените месеци е доказано, че ищецът е полагал труд – ответникът е признал, че за м.януари 2011 год. дължи възнаграждение от поне 220 лв. /ищецът претендира 150 лв./, а съответно за м.януари и м. февруари 2012 год. – от поне 360 лв. /ищецът претендира съответно 120 лв. и 180 лв./.