Решение № 5465 от 11.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5465 гр. София, 08.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100502772 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Е. О. Д. срещу решение № 12670/12.11.2022г. по гр.д. № 47089/2021г. на Софийския районен съд, ГО, 58 състав, с което са уважени предявените срещу нея от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАДискове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 198,15 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.03.2017г. – 30.04.2020г, за имот, представляващ апартамент № 28, находящ се в гр. София, ж.к. ****,абонатен № 346192;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 41,82 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. – 13.04.2021г, върху главницата за цена на доставена топлинна енергия;

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от сумата от 12,99 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.03.2018г. – 30.04.2020г, за имот, представляващ апартамент № 28, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 346192;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата сумата от 2,57 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2018г. – 13.04.2021г, върху главницата за цена на услугата дялово разпределение; и за които суми е издадена. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 23412/2021г по описа на СРС, II ГО, 58 състав. както и в частта, с което са присъдени разноски по реда на чл.78 ал.1 от ГПК.

1

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод, че ответникът е потребител на топлинна енергия, тъй като са събрани доказателства, че учреденото в полза на въззивника право на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на повече от 5г., а освен това след придобиване на имота от другия ответник С. Дерменджвие същия подал декларация за откриване на партидата на негово име и всички издавани фактури след 21.12.2018г. са на негово име. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителна давност, като погасени по давност са и лихвите по реда на чл.119 от ЗЗД. Счита, че иска за присъждане на мораторна лихва върху главницата за услуга дялово разпределение е недължима поради липса на покана. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят исковете изцяло.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като посочва, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, направените фактически и правни изводи са обосновани и въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Спорен между страните е въпросът дали за процесния период въззивника Е. Д. има качеството на „потребител“ на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от 2 закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо лице.

От нотариален акт за продажба на недвижим имот от 22.11.1997г. се установява, че въззивника и съпруга й – С. Д. продават на дъщеря си - П.С.Н. процесния топлоснадбен имот, като си запазват пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху апартамента.

Следователно от датата на сключване на цитирания нотариален договор П.С.Н. придобива собствеността на процесния имот, но при условията на т.нар „гола“ собственост, доколкото прехвърлителите си запазват правото на ползване върху имота.

С нотариален акт от 21.12.22018г. П.С.Н. и съпругът й, даряват правото на собственост върху процесния апартамент № 28 на ответника С. Д..

Следователно, върху процесния имот, независимо, че собствеността е преминала само върху един от ответниците – за периода след 21.12.2018г. върху същия е имало вещна тежест – учредено право на ползване за Е. Д..

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 42 от ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Тези дефинитивни разпоредби са възпроизведени от чл. 106а, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), при действието на който се твърди, че е възникнало облигационното отношение между страните в настоящото производство. В съответствие с тази разпоредби са съставени и одобрени от ДКЕВР действащите през процесния период и представени по делото от ищеца общи условия – чл. 3, ал. 1 от общите условия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г., 2014, 2016г. определящи потребителя на топлинна енергия за битови нужди като физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване, каквато е ответника. . Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само ползвателят.

За собственика и ползвателя въз основа вещно право на ползване не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба /както е например в чл. 25 ал.2 СК /отм/, нито в общите условия на ищеца, следователно и разпоредбата на чл. 122 ал.1 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото, е неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо тълкуване на двете цитирани разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, потребител на енергията се явява лицето, което реално ползва имота. В подкрепа на този извод е и правилото на неоснователното обогатяване комуто ползите, нему и вредите.

При наличие на неоспорени доказателства, че ответника Е. Д. е титуляр на вещното 3 право на собственост върху имота, следва да се счита, че тя е потребителя по смисъла на закона, който е задължен по облигационното правоотношение възникнало между ищеца и ползвателя на имота при ОУ. Този извод е в синхрон както с горецитирания общия принцип, че комуто са ползите, за него и тежестите, така и с принципа за недопускане неоснователно обогатяване.

Отговорността само за собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно чл. 59 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е установен по-кратък срок; с погиването на вещта, както и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова законът определя погасяването на това вещно право да се осъществява при смъртта на субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на правомощието в течение на пет години, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта /решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., ГК, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК/, като в случая ответника се позовава на неупражняване на правото на ползване и който факт същия носи доказателствената тежест – чл.154 ал.1 от ГПК.

Прехвърлянето на собствеността с нотариален акт от 21.12.2018г. по никакъв начин не установява неупражняване на правото на ползване на имота от страна на въззивника в учредено право на ползване. Промяната на субекта, който притежава т.нар. гола собственост, дори декларирането му пред топлофикационното дружество с искане за откриване на партида да негово име / заявление- декларация – л.20 от делото на СРС, с която С. Д. желае да бъде открита партида за имота на негово име, като е посочил, че домакинството му се състои от 1 човек, но липсва отбелязване на датата на подаване, респективно получаване от ищеца на цитираната декларация./ не засяга фактическото упражняване на правото на ползване на имота, включително и издаване на фактури за ползвана топлоенергия на името на собственика, нито липса на промяна в регистрираните постоянен и настоящ адрес на ответника за период от 1980г. и 2011г. /които са на друг адрес, различен от този на процесния апартамент/.

Правото на ползване на имота не означава дефинитивно използването му за живеене в същия, а може да бъде реализирано чрез различни фактически действия, както правилно е посочил районният съд. Обстоятелството, че от 8-10 ответника живее на друг адрес, не доказва погасяване на вещното право на ползване в процесния имот. Освен това, ако имота не се ползва за живеене лично от ответника в последните 8 години, както посочва свидетелката, то предвид момента, в който е дала показания - открито съдебно заседание на 22.10.2022г., то от 2014г. до 2017г. не е изтекъл 5 г. срок, в който правото на ползване би се погасило, поради неупражняването му.