Решение № 298 от 24.04.2026, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 298 гр. Казанлък, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20255510102458 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. Н. Т., ЕГН **********, с адрес: ***,чрез упълномощената адвокат М. Д. от АК- Ст.

Загора с адрес за получаване на съдебни книжа *** против „С." ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***. Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл. 124 ГПК и чл. 26, ал.1, предл. 1-то от ЗЗД, вр, чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 574014 към искане № 9022841, сключен със „С." ООД.

Ищецът С. Н. Т. чрез пълномощника си адв. М. Д. твърди, че между него и ответника „С." ООД, ЕИК***, е сключен Договор за потребителски кредит № 574014 към искане № 9022841, по силата на който получил в собственост сумата от 700 лв., със срок на погасяване — дата на последно плащане 27.07.2022г., като общата сума, която ищецът е следвало да заплати на ответника съгласно погасителния план, била в размер на 1650 лв., включваща главница,лихви и разходите, които можело да възникнат във връзка с кредита.Съгласно чл.5 от договора за кредит, същият е следвало да се обезпечи с безусловна банкова гаранция или поръчителство, като при неизпълнение от страна на кредитополучателя същият дължал на кредитора неустойка в размер на 783.39 лв. съгласно чл.11/1/ от договора за кредит.

Фиксираният годишен лихвен процент по кредита бил в размер на 40.05 % и ГПР в размер на 48.35 %. В договора не било посочено точно какво включва ГПР.

Ищецът счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната 1 лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание счита, че е нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създавало предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните по предявения иск от С. Н. Т. против С." ООД, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 574014 към искане № 9022841 е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл.

1-то от ЗЗД, вр, чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Ответникът оспорва изцяло исковата претенция като неоснователна и недоказана, счита исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна. Твърди, че ищецът упражнява правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият бил депозирал пред Районен съд гр. Казанлък две напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били уговорили в сключените между тях общо 11 договора. Въз основа на исковите молби били образувани: гр. д. № 2458/ 2025 г. и гр. д. № 2459/2025 г. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита . Така ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по две отделни производства. Твърди, че процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер.

2

Това представлявала очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължали по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г, о.; Определение № 52/24.01.2017 по дело № 222/2017 на ВКС, ГК, IV г. о.; К. с/у Италия, № 9381/81,25 юни 1987 г., Серия A N° 119; Шюрмели с/у Германия, № 75529/01, 8 юни 2006 г, ; М, с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.;

/Определение № 222 от 21.03.2014 г, на ВКС по ч. гр, д. № 1076/2014 г., Ill г. о., ГК,; Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г„ Серия А № 337-А; Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч, гр. д, № 1076/2014 r., Ill г. о., ГК.; Определение № 636 на Пловдивския апелативен съд от 25.11.2015 г. по гр. дело № 596/2015.

Ответната страна сочи, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, били неоснователни. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея.

Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, били неоснователни.

Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.

19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50% и ГПР определен в процесния договор в размер на 48,35%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.

Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на 3 сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят бил установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно със стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включвали в ГПР, били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната, бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите била именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. Неверни били твърденията, че неустойката представлявала „скрита печалба за търговеца". Лихвата по кредита била, възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не 4 еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включвала неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. От Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10 става ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите - в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и кредитната институция SOS financ, spol. s г. о. била налице допълнителна сума за отпускане на предоставения на потребителите кредит, която не е била включена в ГПР. При тази конкретна фактическа обстановка националният съд бил изпратил преюдициално запитване дали непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не е обсъждан и разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита, който следва да се включи в ГПР. Оспорената неустойка е действителна. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на 5 клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в найпълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя била удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. На следващо място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване на процесния договор кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена.