Решение № 394 от 26.08.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 394 гр. София, 26.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20261800500278 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 198 от 16.10.2025 г., постановено по гр. д. № 420/2023 г. по описа на Районен съд – Самоков, е признато за установено на основание чл.

124, ал. 1 ГПК по отношение на Сдружение с нестопанска цел (СНЦ) „ТУРИСТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО РИЛСКИ ТУРИСТ“, град Самоков, ЕИК ............, че СНЦ „БЪЛГАРСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ“, ЕИК ..............., е собственик на Хижа Шумнатица – Жилищна сграда на един етаж със застроена площ от 463 кв.м. състояща се от 2 апартамента, 8 стаи и два салона, намираща се в к.к. Б. Р. П. – О. С., която представлява съгласно кадастралната карта ТУРИСТИЧЕСКА СГРАДА – ХИЖА ШУМНАТИЦА – имот с идентификатор № ............... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на Изпълнителния директор на АК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата, от 01.03.2011 г., разположена в поземлен имот с идентификатор № ................., със застроена площ по скица от 472 кв.м., брой етажи: 1 – един, с предназначение: курортна, туристическа сграда. Със същото решение съдът на основание чл. чл. 537 ал. 2 ГПК е отменил изцяло констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № ..., том ., рег. № ...., дело № ... от .... г. по описа на нотариус Магдалена Хаджиангелова рег.№ 439, с район на действие Самоковски Районен Съд, вписан в имотния 1 регистър на град Самоков с акт № .., том ...., дело ... от .... г. вх. рег. № .... от .... г., с който СНЦ „ТУРИСТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО РИЛСКИ ТУРИСТ“, град Самоков, ЕИК ............, е признато за собственик на същата Хижа Шумнатица – Жилищна сграда на един етаж със застроена площ от 463 кв.м. състояща се от 2 апартамента, 8 стаи и два салона, намираща се в к.к. Б. Р. П. – О. С., представляваща по кадастралната карта ТУРИСТИЧЕСКА СГРАДА-ХИЖА ШУМНАТИЦА – имот с идентификатор № ............... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на Изпълнителния директор на АК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата, от 01.03.2011 г., разположена в поземлен имот с идентификатор № ................., със застроена площ по скица от 472 кв.м., брой етажи: 1 – един, с предназначение: курортна, туристическа сграда. С решението си съдът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил ответника да заплати на ищеца разноските по делото в общ размер на 3173,00 лева.

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – Сдружение с нестопанска цел (СНЦ) „ТУРИСТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО РИЛСКИ ТУРИСТ“, град Самоков, ЕИК ............, като във въззивната жалба по същество са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост.

В жалбата се поддържа, че ищецът е обосновал правото си собственост с разпоредбите на чл. 17а от Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /отм./, вр. чл. 2, ал. 4 ЗДС, вр. чл. 2, ал. 2 ЗОС, но не е успял да докаже, че е придобил собствеността върху процесния имот, тъй като горепосоченият фактически състав представлява трансформация на правото на стопанисване и управление, предоставено от държавата на държавни организации, върху държавни недвижими имоти, в право на собственост върху същите, след преобразуването на съответната държавна организация в търговско дружество без държавно участие или в юридическо лице с нестопанска цел. Същевременно съгласно Решение № 122 от 14.03.2012 г. по гр. д. № 1472/2011 г., Г. К., Г. О. на ВКС, задължителна предпоставка за произвеждане на правен ефект на фактическия състав е имуществото, което е предоставено за стопанисване и управление, да е включено в баланса (заприходено) от субекта, който претендира да е придобил собствеността върху това имущество. Сочи се, че районният съд е приел за доказано, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот на горното основание, но по делото не се е установило хижа „Шумнатица” да е била предоставена за стопанисване и управление на ищеца, нито същият да е включил имота в своите счетоводни балансови активи. Твърди се, че туристическите обекти, които са предоставени за безвъзмездно ползване на създадения по решение на ЦК на БКП Български туристически съюз, са изрично са изброени в приложените към отговора на исковата молба Постановление на МС № 171 от 23.07.1957 г., ведно със списък към него и 2 приложение № 2 към Решение на МС № 775 от 01.08.1996 г., в които не фигурира процесната хижа „Шумнатица“. В тази връзка законният представител счита, че по делото не е представен какъвто и да било документ, от който недвусмислено да стане ясно, че хижата е била предоставена на ищеца за стопанисване и управление, както е приел първоинстанционният съд. Твърди, че по делото не са били представени и доказателства, че имотът е бил включен в баланса на БТС, през който и да било период от съществуването му, а това е било извършено от ответното сдружение, което било видно от съдържащата се в нотариалното дело извадка от Инвентарната книга на дълготрайните активи, където хижа „Шумнатица” била заприходена като актив на туристическото дружество.

На следващо място законният представител сочи, че по делото не са били събрани и доказателства сградата е построена от БТС, както се твърдяло в съдебното решение, доколкото строежът на хижата по всяка вероятност е бил финансиран от държавата, а не със средства, набрани от членовете на БТС, а представените от ищеца доказателства не съдържат данни за извършването на конкретния строеж. Счита за неправилен извода на съда, че по силата на Правилник за вътрешния ред в туристическите и алпийските хижи, заслони, спални и домове, издаден от председателя на Комитета за физическа култура и спорт (КФКС), в сила от 11.04.1958 г. и Наредба № 4 за децентрализираните капитални вложения, издадена от Държавен комитет за планиране, Министерство на финансите и Българска народна банка, в сила от 01.07.1976 г., единствено БТС е имал правомощието да стопанисва и строи туристически хижи на територията на страната, доколкото правилникът не е нормативен акт, а наредбата не предвижда подобни ограничения.

Оспорват се и изводите на съда, направени на база представения АДС № 5580, че туристическо дружество, посочено в акта, няма нищо общо с ответника, че е структурна част на БТС, и дори че такова дружество не е съществувало, въпреки че ответникът в отговора на исковата си молба подробно е аргументирал, че съществуването на туристическите дружества, съществували както преди, така и след създаването на БТС, са станали негови членове, а не негови подчинени организационни единици, което било видно от Устава на БТС от 1957 г., в който детайлно били очертани правата и задълженията на туристическите дружества, тяхната структура и организация, като изрично било посочено, че туристическите дружества са самостоятелни юридически лица, разполагащи със своя многостепенна органна структура, финансова система и изключителна компетентност по отношение на своята дейност. Излагат се доводи, свързани със съществуването на туристическото дружество към периода пред 1992 г., като твърди, че обстоятелствата че целият архив на старото туристическо дружество се намира в архива ответното сдружение, че последното издава необходимите удостоверения за пенсиониране на бившите служители в старото туристическо дружество, че управлява всички туристически обекти, които са били предоставени за управление на старото дружество, че никога не е било приемано за член на 3

БТС след учредяването на СНЦ през 1992 г., тъй като вече е било член от десетилетия наред, както и че правоприемството е записано в Устава на сдружението, с което същото е вписано и понастоящем, не са били анализирани от първата инстанция. В тази връзка се допълва, че ответникът дори е признал правоприемството между ответника и старото туристическо дружество с изричен свой акт, който страната не счита, че бил успешно оспорен, доколкото се касаело за частен диспозитивен документ, който отразява изявлението на законния представител на БТС.

Оспорени са и изводите на съда относно това на кои от разпитаните свидетели следва да се даде вяра, както и фактическите констатации на съда, направени на база кредитираните показания. Възразява се и срещу изводите на съда, направени във връзка с двата договора от 2003 г. и 2006 г. за предоставяне на стопанисване и управление на процесния имот, а именно, че с подписването на тези договори ответникът е признал правото на собственост на ищеца, доколкото никъде в договорите не се декларирало, че БТС ги сключва в качеството си на собственик, а подобни облигационни отношения можело да възникнат между страни, които не притежават каквото и да било вещно право върху един недвижим имот. Сочи, че от построяването си хижата се е управлявала, поддържала и стопанисвала от туристическото дружество, а впоследствие от ответното сдружение, поради което било невъзможно ищецът да я „предостави“ за ползване, доколкото не е разполагал с такива права.

Твърди се, че туристическото дружество е назначавало самостоятелно персонала на хижата, а впоследствие я е отдавало под наем както преди, така и след възникването на тези договори, които по никакъв начин не били променили както обективната действителност по отношение на обекта, така и субективното отношение на ответника спрямо хижата. В тази връзка се поддържа, че неоснователно е било оставено без уважение възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, като се сочи, че в решението липсвали мотиви защо възражението за придобивна давност не е уважено за периода от построяването на хижата до сключването на договора от 2003 г.

С оглед на горното, жалбоподателят счита, че в производството пред първата инстанция не се доказало ищецът да е придобил собствеността върху хижа „Шумнатица", а дори напротив – доказано е било, че именно ответникът е законният собственик на същата, поради което неоснователно е бил уважен предявеният положителен установителен иск за собственост. При тези съображения моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения положителен установителен иск за собственост като неоснователен и недоказан, като присъди на въззивника и сторените от него съдебни разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК (преписът от въззивната жалба е връчен на пълномощник на сдружението ищец – адв. Р., на 26.01.2026 г., а отговорът е подаден по ЕПЕП на 27.01.2026 г.) въззиваемият-ищец, чрез адв. Р., е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата и 4 изнесените в нея твърдения. Сочи, че цитираната от въззивника съдебна практика касае фактическият състав на придобиване право на собственост по чл. 17а от ЗППДОП (отм.), която разпоредба е неприложима по отношение на ищеца, доколкото същият не е новообразувано търговско дружество, в което се включват активи на предходни държавни предприятия, подлежащи на приватизация, а е дружество с нестопанска цел, регистрирано от 1957 г. и е съществувало към датата на издаването на АДС. В този смисъл на свой ред се позовава на практика на ВКС, която счита за относима към казуса, като твърди, че въобще не е било нужно доказването на заприходяване на хижата.

Оспорва твърдението на въззивника, че невключването на хижата в цитираните от него две постановления на МС означава, че същата не е била собственост на БТС. Поддържа, че дори и Правилникът за вътрешния ред в туристическите и алпийските хижи, заслони, спални и домове, издаден от председателя на Комитета за физическа култура и спорт, обн., Изв., бр. 29 от 11.04.1958 г., в сила от 11.04.1958 г., че вече не е действащ, то към момента на построяването и предаването на хижата на БТС същият е бил в сила и действащ и е представлявал част от нормативната уредба на държавата. Счита за неоснователно и възражението, че този правилник е издаден от Председателя на КФВС, който не е имал това право, доколкото видно от чл. 40 същият е утвърден с Решение № 4 от 13 февруари 1958 г. на Комитета за физическа култура и спорт и влиза в сила от деня на обнародването му в ‚Известия на Президиума на Народното събрание“.