Определение № 1335 от 30.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1335 гр. София, 30.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20248002902148 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Н. М. и Т. Б. М., представлявани от назначения им особен представител адв.М. Д., срещу решение №127/01.05.2024 г. по в.т.д.№64/2024 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №68/30.11.2023г. по т.д.№58/2022г. по описа на Окръжен съд Силистра в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 т.3 ГПК, че касаторите дължат на „Юробанк България“АД в условията на солидарност в качеството им на длъжници по договор за кредит от 17.03.2017г. сумите 34 414,64 лв. главница, ведно със законната лихва и 194,40 лв. разноски, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист; в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение, с което същите са осъдени да заплатят в полза на банката разноски в размер на 1917,39 лв. и разноски за първоинстанционното производство в размер на 5037,48 лв.; в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на банката разноски за въззивното производство в размер на 4061,21 лв., по сметка на апелативния съд – 692,18 лв. държавна такса и 473,46 лв. разноски, направени за сметка на бюджета.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални 1 нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост. Твърдението си за недопустимост на обжалваното решение касаторите аргументират с доводи за липса на идентичност между заповедта за изпълнение и петитума на предявените искове, както и за произнасяне на съда извън заявения петитум /доколкото съдът е установил, че касаторите дължат сумата в условията на солидарност, въпреки че с петитума на исковата молба такава не се заявява/.

Касаторите считат,че неправилно въззивният съд е приел,че нормите на Закона за потребителския кредит са неприложими в настоящия случай, поради характера на банковия кредит на ипотечен такъв, тъй като по делото липсва представено доказателство за вписана ипотека , обезпечаваща задълженията по него; неправилно, без да е налице позоваване на ищеца на съответните материалноправни норми, е приложил разпоредбите на ЗКНИП; в противоречие със служебното си задължение не е изследвал въпроса за наличие на неравноправни клаузи в договора и за тяхната нищожност, поради противоречието им с норми на Закона за потребителския кредит; правилно е приел,че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжниците преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но неправилно е приел,че уведомяването им може да бъде извършено в хода на исковото производство, без да съобрази задължителната практика на ВКС и обстоятелството, че същите са представлявани в него от особен представител; неправилно е признал дължимост на цялото вземане, вместо само на падежиралите вноски.

Искането си за допускане на въззивното решение до касационен контрол касаторите, освен че основават на твърдението си за неговата недопустимост, поддържат и с доводите, че формираните от въззивния съд изводи са в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса 1. Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?, според касаторите, е в противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС и с решенията по т.д.№3686/14г. на І т.о. на ВКС, т.д.№2416/15г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2613/16г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1739/17г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.

№2165/19г. на І т.о. на ВКС, както и с решенията на СЕС по дела №С-243/08, №С-397/11, №С-168/05, №С-40/08, №С-618/10, №С-488/11. По въпросите 2.

Недействителен ли е договор за банков кредит с потребител,в който не е 2 посочен лихвен процент на ден? ; 3. Правото на банката-кредитор за обявяване на кредит за предсрочно изискуем следва ли да е упражнено преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът трябва ли да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита?; 4. В какъв размер може да бъде уважен иск по чл.422 ал.1 ГПК ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? касаторите считат,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие на разрешенията, дадени в решението по т.д.

№2695/22г. на ІІ т.о. на ВКС /по първия от въпросите/, в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС /по втория/ и в ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС /по третия/.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД в подаден в законоустановения срок писмен отговор е възразил срещу наличието на основания за допускането й до разглеждане по същество, както и е изложил съображения за нейната неоснователност.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си съставът на Варненски апелативен съд е приел,че по силата на сключен между страните на 17.03.2017г. договор за банков кредит „Юробанк България“ АД е предоставила на кредитополучателите С. Н. М. и Т. Б. М. кредит за покупка на недвижим имот в размер на 42 000 лв., като е уговорено, че същият ще бъде усвоен по обслужващата сметка на кредитополучателя С. М., а за обезпечаване на вземанията на банката ще бъде учредена договорна ипотека. Анализирайки клаузите на сключения договор, с оглед начина на индивидуализиране на пасивно задължените лица като кредитополучатели в уводната и заключителната му части и с оглед изричното посочване в чл.1 ал.3, че лицата, подписали договора като кредитополучател /ответниците/ отговарят солидарно, съдът е направил извод,че същите имат качеството на солидарни 3 длъжници, които отговарят пред кредитора за изпълнение на цялото задължение /чл. 121 ЗЗД/, а обстоятелството, че солидарният длъжник Т. М. не е усвоил заетата сума, не дерогира отговорността му, като това на кого е престирано задължението на банката има значение само във вътрешните отношения помежду им по смисъла на чл. 127 ТЗ. На базата на тези разсъждения, съдът е извел, че и двамата ответници са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за процесния дълг. Констатирал е, че в заповедното производство те са били осъдени солидарно, в исковото производство по чл. 422 ГПК в допълнителната искова молба ищецът изрично е поискал отговорността им да бъде установена като солидарна, а обжалваният съдебен акт обективира установителен диспозитив за солидарна дължимост на претендираните суми при наличие на пълна идентичност между присъдения със заповедта за изпълнение дълг и вземанията, индивидуализирани в исковата молба.

Съдът е приел,че приложими към сключения договор са разпоредбите на ЗКНИП по аргумент от чл.1 ал.2 от него,като тази приложимост следва не само от предвиденото договорно обезпечаване чрез ипотека, но и от визираната в договора цел - придобиване на вещно право върху недвижим имот, като учредяването на договорна ипотека е условие за предоставяне на кредита, а усвояването му презумира, че условието се е сбъднало. Доколкото няма данни кредитополучателите-физически лица да са действали в рамките на професионалните си интереси, съдът е намерил, че приложение намират и чл.143 – 148а ЗЗП, по изричната разпоредба на чл.40 ЗКНИП. Отрекъл е възникналото кредитно правоотношение да попада в приложното поле на ЗПК, като е извлякъл аргумент от нормата на чл.4 ал.1 т.2 ЗПК, сочейки,че за приложимите към правоотношението материалноправни норми следи служебно. Поради това е намерил за ирелевантни наведените от въззивниците възражения, основани на твърдения за несъответствие на клаузи от сключения договор с императивни разпоредби от ЗПК. Служебно е преценил, че сключеният договор не страда от пороци, обосноваващи недействителността му по смисъла на чл. 38 ЗКНИП.

Като се е позовал на решението на Съда на Европейския съюз по дело С42/15 , в което е дадено тълкуване на чл.10 § 2 б.б. "з" и "и" от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити в смисъл, че не се допуска държавите членки да предвиждат в националната си правна уредба 4 изискване под формата на погасителен план да се уточнява каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата, а само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план; като е съобразил и разпоредбата на чл.24 ал.1 т.7 ЗКНИП и това,че погасителния план е инкорпориран в договорното съдържание / с посочване на размер, брой, периодичност и дати на плащане на погасителните вноски/, а според чл.10 ал.3 от договора във вр. чл.24 ал.1 т.10 ЗКНИП кредитополучателят е имал право да получи при поискване и безвъзмездно във всеки един момент от изпълнението на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, въззивният съд е заключил,че неподписването на отделен погасителен план от кредитополучателя Т. М. е правно ирелевантно.

По наведените във въззивната жалба на ответниците възражения, касаещи лихвения процент по кредита и едностранната му промяна от банката, съдът е съобразил, че, съобразно уговореното, възнаградителната лихва по договора се определя чрез прилагане на променлив годишен лихвен процент, определим като сбор от референтен лихвен процент СОФИБОР плюс фиксирана надбавка. Посочил е в тази връзка,че приложимостта на публично известния борсов индекс СОФИБОР съответства на изискванията, гарантиращи правата на потребителите, тъй като същият не зависи от волята на кредитора и поставя лихвата в зависимост единствено от обективно настъпила промяна в нивата му, като наред с това, според установеното от заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ от въззивната инстанция, като резултат от приложението на СОФИБОР лихвеният процент е намалял от 4,05 пункта до 3,90 пункта за периода от сключване на договора до 29.06.2018 г. Поради това съдът е приел,че уговорката за лихва не е сключена във вреда на потребителя и следователно не е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1 ЗЗП. За периода след посочената дата съдът е констатирал, пак въз основа на посоченото в заключението на експертизата,че считано от 01.07.2018 г. БНБ е преустановила изчисляването и публикуването на индекса СОФИБОР, при което, съгласно разпоредбата на чл.25 ал.6 ЗКНИП, банката е следвало да приложи план за действие, изготвен съгласно чл.28 §2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и 5 финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.); в съответствие с предвиденото в оповестения план за действие банката е започнала прилагането на референтен лихвен процент ПРАЙМ по потребителски и жилищно-ипотечни кредити, който се изчислява по оповестена от банката методология, част от плана, по формула, включваща пазарни индикатори за българската банкова система, публикувани от БНБ и се определя чрез комбиниране на показатели, чиято стойност не зависи от волята на кредитора и поставя лихвата в зависимост единствено от обективно настъпила промяна в изходните нива; първото отчитане на новия РЛП е дисконтирано до завареното ниво на отпадналия коефицент, на основание чл.25 ал.7 ЗКНИП,а впоследствие референтния лихвен процент е увеличен до размер на 1,413, считано от 05.10.2018 г. Съдът е констатирал,че процесният дълг е претендиран съобразно справка, в която не е отразен увеличеният размер на възнаградителната лихва, считано от 05.10.2018 г., като увеличеният размер на лихвата година по-късно е за период, в който е била допусната тримесечна забава в плащането на дължима погасителна вноска, при уговорено право на банката да увеличи автоматично приложимата лихвена надбавка в хипотезите, предвидени в чл.3а ал.3 или чл.3б ал.2 от договора. Въз основа на тези констатации и разсъждения съдът е заключил,че при извършената служебна проверка по чл.7 ал.3 ГПК за съответствие на клаузите на договора със ЗЗП съдът не констатира наличието на неравноправно договаряне. В допълнение е отбелязал,че ответниците не са посочили конкретна неравноправна клауза по процесния договор, а служебното задължение на съда за съобразяването с неравноправни клаузи, без изричното позоваване на страната, се простира до обективно установима от съдържанието на договора и събраните доказателства неравноправност, съгласно приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. Д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Разпечатката съдържа 23 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/421f6a6e-9e52-45ef-ab30-f7c341ffeffc