Решение № 536 от 23.07.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 536 гр. Казанлък, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20245510102819 по описа за 2024 година

Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК.

Ищецът твърди, че е наследник на починалия кредитополучател Р.П.Н., с ЕГН-**********, която на *** г. сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1300.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50%, годишен процент на разходите – 62.05% . Съгласно чл.18, ал.1 от договора заемателят дължал и неустойка в размер на 589.45 лева, в случай, че не осигурил обезпечението посочено в чл.6 от договора - банкова гаранция или поръчители. Счита, че с договорения лихвен процент се нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 920.00лв. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът бил обезпечен /доколкото цената калкулирала и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване /4 месеца/, макар и този заем да бил необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които правил заемодателят, нито с риска, който носил, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

1

При обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В случай договорената лихва в размер на 50.00 % годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърляла с над 10 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави / критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишавала драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл.18 от договора накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушавала изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС №426/14г. В случай чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредитора създавал предпоставки за начисляване на допълнително възнаграждение за неустойка. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният имал правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидностга и последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в определение №351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг, дело №3026/2015г., 1 г.о./. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не можели да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Договорената неустойка била в нарушение на изискванията на добросъвестностга и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна 2 оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществил, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договора за паричен заем от ***г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, изаобикалящ изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва иска. Ищцата не притежавала качеството “потребител“ по смисъла на ЗПК и не разполагала с възможност да се ползва от специалната защита. В същия смисъл било и разрешението на РС - Пловдив по гр.д.

№15949/2023г., по което производството по установителния иск за недействителност, предявен от наследника на потребителя, било прекратено с Определение №1292/01.02.2024 г. Моли съда да прекрати производството като недопустимо. Счита, че е налице злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК. Твърди, че настоящото производство, разгледано самостоятелно, било недопустимо поради това, че правото на иск било упражнено при условията на злоупотреба с право. Между наследодателя на ищеца и ответното дружество са сключени общо 3 договора с клауза като процесната, което говорило за наличие на трайни отношения, създадени на база идентични условия, с които потребителят се задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите последици от тях.

Поради което тълкуването на договорите, преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно, а не изолирано. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди, че в случай че неустойката се приемела за нищожна, то същата ще се считала изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не включена в ГПР били неоснователни. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв бил размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68,15% и ГПР определен в процесния договор в размер на 62,05%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не 3 било налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. Излага подробни съображения като заявява, че случай че се приеме иска за допустим за самостоятелно разглеждане, то същият да отхвърли като неоснователен.

Претендира съдебни разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна.

От събраните по доказателства съдът приема за установено следното:

Видно от СЕФ и заверено копие на договор за потребителски кредит №1102711 от ***г. е видно, че е сключен между “К.“ ЕООД и Р.П.Н., с ЕГН**********, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя потребителски кредит CreDirect в размер на 1300 лв. платим на 5 месечни погасителни вноски, с размер на погасителната вноска: 1 х 54.17 лв. и 4 х 359.54 лв.; фиксиран лихвен процент в размер на 50 %, като и посочен годишен процент на разходите в размер на 62.05 %., датата на първо плащане-02.08.2024 г., обезпечение:поръчител или банкова гаранция- по избор на кредитополучателя, дата на последно плащане: 02.12.2024 г., обща сума за плащане-1492.33 лв. В чл.3, ал. 3 от договора за кредит е приложен погасителен план. В чл.3, ал 4 от договора е посочено, че размерът на ГПР бил определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК. При изчислението му били взети предвид посочените в ал.2 параметри, в това число общите разходи по кредита съгласно §1, т.1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва. Договореният между страните ГПР не можел да бъде променян, освен по взаимно съгласие между страните. В чл.6, ал.1 от договора за кредит страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с едно от посочените в същата разпоредба обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две лица, които следва да отговорят на определени, посочени в чл.6, ал.1, т.2 условия, както и че кредитополучателят ще предостави посоченото обезпечение в срок от два дни след сключване на договора- чл.6, ал.2. В чл.18 от договора било посочено, че ако не бъде предоставено договореното в чл.6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или то не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 589.45 лв. , а според чл.18, ал.3- кредитополучателят се съгласява и признава, че неустойката представлява отделно от главницата и лихвата вземане и на основание чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК същата не се включва при изчисляване на ГПР. В ал. 3 било посочено, че неустойката по предходните алинеи представлявала отделно вземане от главницата и лихвата, което се дължало за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗПК същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите.