Определение № 5633 от 03.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5633 гр. София, 03.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002102967 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. О., чрез адв. Е. Ф., против решение № 288 от 13.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1884/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е: 1/ отменено решение № 1849 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д. № 7301/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати на А. С. О. разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане, вместо което е отхвърлен предявеният от А. С. О. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 55 000 лева – разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част, с която предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен над сумата от 70 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 25.07.2019 г.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение. Твърди се, че размерът на обезщетението е занижен и недостатъчен. Искането е за отмяна на решението 1 в отхвърлителната му част и уважаване на предявения иск в цялост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г.о., решение № 126 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на III г.о., решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г.о., решение № 338 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III г.о., определение № 1182 от 13.03.2025 г. по гр. д. № 3294/2024 г. на IV г.о., определение № 1651 от 03.04.2025 г. по гр. д. № 4315/2024 г. на III г.о.; 2/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок) така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., като в условията на евентуалност се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „относно приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди“ – жалбоподателят се позовава на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г.; 4/ „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 5/ „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. и решение № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. и двете на III г.о. на ВКС, а в условията на евентуалност се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д.

2

№ 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 7/ „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 8/ „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?“ – излагат се съображения относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея в предоставения срок за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е установил като безспорно между страните, че: ищецът А. С. О. е от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по образуваното следствено дело за разследване на извършени през време на „Възродителния процес“ престъпления; че след задържане в полицейско управление за времето от 29.12.1984 г. до 22.04.1987 г. ищецът е бил задържан и лишен от свобода първо в затвора и лагера на остров Б. до 1986 г., а след това – до м. април 1987 г. – в затвора в Б. Д., като през месец юни 1989 г. е изселен в Република Турция; че в хода на наказателното производство ищецът е бил разпитван като пострадал и свидетел в Република Турция на два пъти – на 18.07.2006 г. и 07.05.2007 г.; че към настоящия момент наказателното производство е все още висящо.

По отношение на твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди, въззивният състав е кредитирал показанията на сестра му, преценявайки че същата пресъздава своите преки и непосредствени впечатления. От правна страна е приел, че ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по чл. 2б от 3

ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. Констатирал е като безспорно в случая, че самият ищец е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Изложил е и съображения, че при преценката за спазването на изискването за разумен срок следва да се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство; че съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи; че при преценка дали делото е сложно се преценяват: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса.

С оглед посочените по-горе критерии въззивната инстанция е установила, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента – 34 години е на фазата на досъдебното производство.

Посочила е, че действително фактите, обосноваващи обвиненията, са многобройни – посочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три лица, а впоследствие срещу пет лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуалноследствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това е обосновала извод, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите.

Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че за забавянето били от значение и осъществените международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от органите на чужда държава. Установил е, че в представените по делото разпореждания не е записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от Прокуратурата период 08.05.1984 г. до 15.12.1988 г., нито същите да бъдат разпитвани, а и липсват данни за изпратени, респ. получени съдебни поръчки от Република Турция.

На следващо място, въззивният състав е намерил, че безспорно установяването на престъплението, за което е повдигнато обвинение пред съд, е обусловено от събирането на определен обем относими и достатъчни за изясняване на обективната истина доказателства, но същевременно това не следва да води до забавяне на производството, както е в случая. В този смисъл е счел за неоснователно възражението на ответника. Констатирал е, че всички обсъдени факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно 4 задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Съобразил е също така, че не са налице доказателства ищецът като пострадал, да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което същият е бил разпитван като свидетел.

Предвид изложеното е обобщил, че балансът между интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен срок наказателното дело и необходимостта от пълно и всестранно разследване на наказателното производство е нарушен в ущърб на пострадалото лице.