Решение № 935 от 13.07.2026, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 935 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000501454 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Х. Р. С., ищец пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 1715 от 16.03. 2026 г., постановено по гр.д.№ 1339 по описа за 2025 г. на СГС, ГО, І-26-ти състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Д. А. Л., иск с правно основание чл.124 ГПК вр. с чл.77 ЗС вр. с чл. 79, ал.2 ЗС, за признаване право на собственост върху ПИ с идентификатор 0 *** по КККР на гр.София.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Сочи, че първоинстанционния съд не му бил допуснал поисканите свидетели в обема на исковата молба, за да може ясно, категорично и несъмнено да докаже владението си. Съдът се позовал на чл.159, ал.2 ГПК и допуснал само един от исканите свидетели. По този начин фактическата обстановка по спора 1 останала неизяснена. Това представлявало нарушение на чл.154, ал.1 вр. с чл.161 ГПК. Така съдът го бил лишил от възможността да докаже твърденията си. Освен това показанията на разпитания свидетел не били отразени в пълнота в протокола от о.с.з. на 17.02.2025 г. Наред с това се сочи, че изложеното от свидетеля С. Т., че оградата е разрушена не прекъсвало владението. Съдът не бил съобразил, че ответницата признавала, че е прехвърлила на ищеца процесния недвижим имот като му била предала владението от датата на подписване на предварителния договор, както и че ищеца владее същият имот от датата на подписване на предварителния договор, както и към настоящия момент. Съдът бил длъжен да съобрази това волеизявление. Относно факта на владението се позовава на чл.70, ал.3 ЗС вр. с чл.68, ал.1 ЗС. По делото не било установено, че владението е прекъснато, което правело изводите на съда необосновани; позовава се на съдебна практика на ВКС, която се цитира. Съгласно съдебната практика на ВКС следвало да се приеме, че ищеца е влязъл в имота като бъдещ собственик и всяко негово действие след 2013 г. следвало да се тълкува именно такова. Тъй като договора бил частен документ по смисъла на чл.180 ГПК, то в отношенията между страните, датата, изписана в него била меродавна, дори да е частен документ. За съда датата на договора била вече доказан факт.

Ирелевантно било доказването на „достоверна дата за трети лица“ по смисъла чл.181 ГПК, тъй като спора бил само между страните по документа, които страни не спорели относно съставянето му. Липсата на оспорване от страна на ответника, както и признанието на неизгодни за страната факти /чл.175 ГПК/ освобождавало другата страна да ги доказва. Неправилно съдът тълкувал и нормата на чл.79, ал.1 ЗС като приел, че заграждането на имота е задължителен елемент на владението; позовава се на съдебна практика на ВКС. Нарушен бил чл.81 ЗС, както и презумпцията на чл.69 ЗС. Нарушен бил и чл.154, ал.2 ГПК, както и чл.235, ал.2 ГПК. Неправилно съдът бил игнорирал показанията на разпитания свидетел. Неправилно съдът бил приел и, че владението не е манифестирано, което също противоречало на съдебната практика на ВКС. Собственикът на имота вече знаел, но и доброволно се бил съгласил, че ищеца е влязъл в имота въз основа на предварителния договор, арг. от чл.68 ЗС. Затова нямало нужда от допълнително „манифестиране“.

Последното важало само в случаите, в които едно лице е влязло в имот като държател. Купувачът по предварителен договор се считал за недобросъвестен 2 владелец, а не държател като се позовава на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.

№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. След като самият собственик /ответник/ признавал пред съда, че ищеца е владял имота, то съда не можело да приеме, че се касае до „скрито“ владение. Изводите на съда противоречали на направеното от самия собственик признание на иска. Счита, че първоинстанционния съд бил излязъл извън рамките на спора и по този начин нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като спор за фактите нямало.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенцията му да бъде уважена.

От ответницата по жалбата /и по иска/ - Д. А. Л. не е постъпил отговор.

По допустимостта на въззивната жалба:

Препис от обжалваното решение е връчено на въззивника на 02.04.2026 г.

Въззивната жалба е подадена на 15.04.2026 г. /по пощата/.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и постановено в допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е счел, че представения предварителен договор на който ищецът основава владението си, не може да се приеме като основание за начало на придобивна давност или като доказателство за придобито владение върху имота, независимо от посоченото в него, че владението, държането и реалното ползване на имота се предава на ищеца в деня на сключване на договора.

Договорът бил частен документ по см. на чл. 180 от ГПК и имал достоверна дата за трети лица, вкл. и за съда от деня, който е представен по делото - с 3 исковата молба на 05.02.2025 г. Този документ не бил пресъздаден в друг такъв, не бил заверен, а и не били налице и другите условия по чл. 181, ал. 1 от ГПК, за да се приеме, че е съставен на датата, сочена в него. Не било доказано при условията на пълно и главно доказване, и това ищецът да е осъществявал фактическа власт върху имота, още по-малко – да е осъществявал несъмнително и явно владение върху процесния недвижим имот. За установяване на тези факти били събрани гласни доказателства като разпитаният по делото свидетел - св.Т., сочел, че през 2013г. имотът бил заграден с колчета и ищецът отглеждал там люцерна, през 2020г. оградата била бутната и имотът бил затрупан с камъни и пръст след започване през същата година на строежи. Вярно било, че свидетелят /при допуснатите пунктуационни грешки в протокола от с.з., посочени в молбата от 24.02.2026г./, твърдял, че от 2013 година ответникът бил стопанисвал имота, като до 2020 г. го бил използвал за отглеждане на люцерна и почиствал, но тези факти не обосновавали извод за наличие на явно и необезпокоявано владение от страна на ищеца в изискуемия от закона срок – 10 години, доколкото придобилият владение въз основа на предварителен договор не бил добросъвестен владелец като СГС се е позовал на : решение № 2384 от 3.12.1969 г. по гр. д. № 1816/1969 г. на ВС, І г. о., решение № 1343 от 28.11.2008 г. по гр. д. № 4391/2007 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 1619 от 14.12.2000 г. по гр. д. № 640/2000 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 270 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 1056/2011 г. на І г. о/. Не било установено/доказано ищеца в периода след 17.05.2013 г., да е манифестирал пред собственика на имота, намерение за своене, да му е противопоставял такова, нито осъществявал владението така, че всеки заинтересуван да може да научи за него. Нещо повече – в настоящия случай не били представени доказателства, които да установят принадлежност на право на собственост върху имота на ответницата, поради което съдът е приел, че ищецът по никакъв начин не е манифестирал намерението си за своене спрямо собственика. Вярно било, че ответницата признава иска. Доколкото обаче нямало никакви доказателства тя да е собственик на процесния имот, то и извършеното признание нямало доказателствена стойност и не можело да бъде ценено. Не били извършвани и никакви действия от страна на ищеца, които да покажат собственическите му намерения и пред всяко трето лице. Дори в показанията си св. Т. сочел, че понастоящем имотът не е ограден и е затрупан със строителни отпадъци от 4 строежите в съседните парцели, започнали през 2020г., когато според свидетеля била бутната и оградата. Дори и да се приемело, че ищецът е почиствал, ползвал и стопанисвал имота, то тези действия не се установявало да са продължили след 2020 година, т.е липсвало установяване на трайна, явна и непрекъсната фактическа власт върху имота от страна на ищеца за период, по - дълъг от десет години, считано от 17.05.2013 г. Изложеното давало основание да се приеме, че ищецът не е доказал да е манифестирал пред собственика на имота намерение за своене, не му е противопоставял такова, нито е осъществявал владение така, че всеки заинтересуван да може да научи за него. Владението не било явно и несъмнено и не разкривало ясно желанието на владелеца. Предвид изложеното, и независимо от направеното признание от ответницата, съдът е счел, че в случая не се доказа ищецът да е установил владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС върху процесния имот, поради което не можело да се приеме, че е станал собственик по давностно владение на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Предявеният иск е приет за неоснователен и като такъв е отхвърлен.

Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе процесуалното поведение на страните, както и събраните по делото /пред първата и въззивна инстанция/ приема следното:

Предявен е от Х. Р. С. с ЕГН: **********, срещу Д. А. Л., ЕГН **********, иск по чл.124 ГПК, вр. чл.77, ЗС във вр. с чл.79, ал.2, ЗС – за признаване правото му на собственост по давностно владение в периода 17.05.2013г. до 05.02.2025г. върху ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № *** по КККР на гр. София. общ. Столична. обл. София /столица/, одобрени със Заповед № РД-18-38/10.07.2012 г. издадена от Изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, с адрес на имота: гр. София, община Столична, област София /столица/, р -н „Студентски“, ж.к. „Малинова долина“, м. ЮЖНА ГРАДСКА ТEP. 3 с площ от 6212 кв.м. с трайно предназначение на територията: Урбанизирана с начин на трайно ползване:

Незастроен имот за жилищни нужди, при съседи: ***;

***; ***; ***; ***.

Ищецът твърди да е сключил с ответницата Д. П. предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот с идентификатор № *** по КККР на гр. София. общ. Столична. обл. София /столица/, 5 одобрени със Заповед № РД-18-38/10.07.2012 г. издадена от Изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, с адрес на имота: гр. София, община Столична, област София /столица/, р -н „Студентски“, ж.к. „Малинова долина“, м. ЮЖНА ГРАДСКА ТEP. 3 с площ от 6212 кв.м. Съгласно уговореното в този предварителен договор ответницата се задължила да осигури всички необходими документи за изповядане на сделката пред нотариус в двуседмичен срок. Съгласно чл.4.2 от договора ответницата предала на ищеца владението върху имота на датата на подписване на същия, а именно- 17.05.2013 г.

Тъй като 5-годишния срок за депозиране на иск за обявяване на предварителния договор за покупко-продажба в окончателен бил изтекъл, то единствената възможност за защита на ищеца било предявяването на настоящия иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗС. Твърди се, че ищеца бил придобил имота в резултат на давностно владение с намерение за своене, продължило от 17.05.2013 г. до днешна дата /исковата молба е предявена на 05.02.2025 г. Твърди се владението да е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено.

Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение № 70/16.08.2017 г. по гр. д. № 3991/2016 г. на І г.о. на ВКС; решение № 98 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 3546/2016 г. на I г.о. на ВКС).