Решение № 1367 от 25.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1367 гр. Пловдив, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330117407 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от М. Т. А. ЕГН **********, против „Файненшъл България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 154.62 лева, получена без основание от ответника по сключения между страните Договор за предоставяне на гаранция № *** и обективирана в клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор за предоставяне на гаранция, включващ задължение за заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 154.62 лева.

С исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е сключен Договор за паричен заем № *** за сумата в размер на 300 лева., с фиксиран лихвен процент – 30 %, при ГПР от 41.91 %. Посочено е, че на същата дата ищцата е сключила договор за предоставяне на гаранция под същия номер с ответника, като в чл. 3, ал. 1, изр. първо гласяло, че за поемане на задължението за издаване на гаранция за изпълнение на парични задължения в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, същият дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 154.62 лева, платимо разсрочено 1 на вноски. Твърди се, че задължението по процесния договор е изплатено, но не се дължат плащания по него.

Твърди, че договорът за паричен заем е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, респективно клаузата за ГПР има за последица изначалната недействителност на кредитната сделка. Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора за кредит и процента, вписан в договора като годишен процент на разходите водил до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на тази клауза. От своя страна, уговореното възнаграждение за фирмата – гарант било разход по кредит, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, но в нарушение н императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, разходите не били включени в ГПР. Твърди се, че потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на договора и бил лишен от възможност да разбере какви са икономическите последици от поетото от нея задължение.

Твърди се, че на собствено основание била нищожна и уговорката за плащане на възнаграждение за гарант по сключения договор за предоставяне на гаранция, тъй като волята на длъжника не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното възникване и сключването на договор между длъжника и третото лице-гарант било лишено от правно основание. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на гаранта вместо кредитора противоречала на добрите нрави и внасяла неравноправие в кредитното правоотношение. По този договор длъжникът не получавал никаква престация. Клаузата, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване на гаранта прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин се увеличавала опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Твърди се, че поставяйки изискването за сключване на договор с дружеството-гарант, кредиторът е договарял в полза на гаранта.

Посочено е, че договорът за предоставяне на гаранция е акцесорен и би могъл да съществува единствено при условие че съществува главен дълг. Сочи 2 се, че по вече изложените съображения кредитната сделка е нищожна, поради което не породил правно действие и сключеният договор за гаранция. Твръди, че е заплатил по договора за поръчителство сумата от 154.62 лева. Същата, като получена по недействителен договор за кредит била недължимо платена и подлежала на връщане.

В срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Излагат се възражения за нередовност на исковата молба.

Излагат се твърдения, че дружеството следвало да получи уговореното възнаграждение предвид сключената гаранционна сделка по искане на ищеца.

Изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем, породило сключването на този за гаранция, а дружеството встъпило в правоотношението поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Поради това било неоснователно твърдението, че договорът между страните бил лишен от правно основание.

Длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер получил сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията си за предоставяне на обезпечение спрямо заемателя, последният щял да ангажира отговорността на поръчителя.

Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени добрите нрави.

Гарантът сключил договор поради възлагането от страна на ищеца и само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Дори договорът за заем да бил недействителен, договорът за гаранция породил действие и потребителят оставал задължен за чистата стойност на кредита и доколкото има дълг, договорът за поръчителство не можело да е нищожен. По отношение на ГПР се твърди, че договорът за поръчителство е сключен след сключването на договора за паричен заем и получаване на заемната сума и същият влизал в сила ако в тридневен срок потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. В този смисъл дружеството-кредитор не би могло и нямало основание да включва възнаграждението по договора да поръчителство при изчисляване на размера на ГПР. Договорът за поръчителство бил сключен поради възлагане от ищцовата страна, като ищецът е имал възможност да избере измежду различни начини за обезпечаване на отпуснатия кредит, можел да избере и банката, която би издала банкова гаранция, но сключил договор с „Файненшъл България“ ЕООД.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

3

Възразява за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1149 от 27.01.2025 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № *** с предвидено възнаграждение за ответника от 154.62 лева, както и че в ГПР по договора за паричен заем между ищеца и Изи Асет Мениджмънт АД не е включено като разход възнаграждението на поръчителя по договора за гаранция от 13.01.2020 год.

О т събрания доказателствен материал е видно, че на 13.01.2020 год. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за потребителски кредит № *** /л.5,6/, по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставил на ищцата сумата в размер на 300 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 35 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 41.91 %, която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде върната от ищцата на 6 погасителни вноски, всяка в размер на 55.23 лева.

Съгласно чл. 4 от договора, ищецът се задължил в срок до три дни от сключване на договора да представи едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на подробно посочени изисквания, 2. банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по кредита и 3. одобрено от заемателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Въз основа на посочения договор между страните бил сключен договор за предоставяне на поръчителство № *** /л.7,8/, по силата на който ответникът се задължил да отговаря солидарно с ищеца за сумите, предмет на договор за потребителски кредит № ***, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а последния поел задължение да му заплати възнаграждение в размер на 154.62 лева. Сумата се дължала разсрочено – на 6 вноски от по 25.77 лева.

Видно от представената по делото справка за извършени плащания по договора за поръчителство, сключен между страните /л.30-гръб/, ищецът е заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 154.62 лева.

4

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и ищцата като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Предвид изложеното, то с характеристики на потребителски договор е и Договорa за предоставяне на поръчителство № ***, сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД.

Следва да се посочи, че доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит и поради тази причина следва в настоящото изложение да се разгледат съвместно и двете правоотношения.

(особено предвид обстоятелството, че кредиторът "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

5

Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от 331.38 лв. ( изискването е банковата гаранция да е в размера на сумата по чл. 2, т. 7 от Договора, а именно- 331.38 лева), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (300 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 331.38 лева (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД дружество. Това дружество е именно ответникът в настоящия процес- „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга- условията за другите две обезпечения (две физически лица- поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.