Решение № 71 от 09.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. Карлово, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320100864 по описа за 2025 година

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл. 128 от КТ и чл.224, ал.1 от КТ, предявени от Г. Ф. А., ЕГН: **********, от ***, *** чрез адв. П. К. против „А.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: ***, ЕИК: *************, представлявано от Н.Б.Й. – управител.

Ищцата твърди, по силата на трудов договор №***. започнала работа в ответното дружество с месечно трудово възнаграждение в размер на 1050.00 лв. Със Заповед №69/10.04.2205 г. работодателят прекратил трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6, чл.190, ал.1, т.2 и чл.193, ал.3 КТ

Твърди, че в в Заповедта било посочено, че на основание чл.224 от КТ следва да й се изплати от ответното дружество неизползван годишен отпуск за 2025 г. в размер на 4 дни. До подаване на исковата молба бившият й работодател й дължал заплатата за м. март 2025г в размер на 1050,00 лева, както обезщетение от 40 лева за неизползвани 4 дни платен годишен отпуск за 2025г. Ето защо за ищцата бил налице правен интерес от образуване на настоящото дело. Моли съда да постанови решение, с което осъди ответното дружество да й заплати:

1

- сумата от 1050.00 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение дължимо за м. март 2025 г.;

- сумата от общо 40.00 лева, представляваща обезщетение за неизползвани 4 дни платен годишен отпуск за 2025 г. при прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед №69/10.04.2025 г., на управителя Н.Б.Й..

С протоколно пределение от 09.02.2026 г. съдът е уважил молбата на ищвата с правно основание чл.214 ГПК и е допуснал именение на исковете, като същите се считат предявени за осъждане на ответното дружество да й заплати:

- сумата от 862.83 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение дължимо за м. март 2025 г., включващо сумата от 752.83 лева плюс задължителни ваучери за храна на стойност 110.00 лева.

- сумата от общо 229.77 лева, представляваща обезщетение за неизползван и 4 дни платен годишен отпуск за 2025 г. при прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед №69/10.04.2025 г., на управителя Н.Б.Й..

С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. А. С., оспорва исковете. Твърди се, че работодателят няма неизплатени към ищцата суми, възникнали на основание съществувалото трудово правоотношение. Напротив – ищцата дължала на ответника заплащане на обезщетение на основание чл.221, ал.2 от Кодекса на труда, което предвид срочния характер на трудовия договор се съизмервало с действителните вреди за работодателя.

Сочи се, че съгласно непротиворечивата съдебна практика, в хипотезата на безсрочно трудово правоотношение по силата на самата правна норма се дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. За разлика от тази хипотеза, във втората следвало не само да е налице дисциплинарно уволнение и лишаване на работодателя от работна сила, но в резултат от лишаването от такава той да търпи вреди. Какви са тези действителни вреди законодателят не посочвал, но те се извеждали по тълкувателен път и били свързани с обстоятелства като необходимостта работодателят да преустрои ритъма на работа в предприятието за изпълнение на поставените задачи чрез привличане на допълнителен ресурс. Такива вреди той би претърпял евентуално и в случаите на производствена необходимост, 2 свързана със срочно изпълнение на договори или неотложни производствени задачи и пр. При всички случаи обаче тези вреди следвало да са посочени, за да се извърши преценка от страна на съда дали вредите са действителни.

В конкретния случай ищцата и ответникът били страни по срочно трудово правоотношение, учредено въз основа на трудовия договор от 04.09.2024 г. при договорено основно месечно възнаграждение в размер на 1050 лева и срок на договора – до завършване на работата, възложена на работодателя по сключения между него и НИ С.Л.У. договор.

Твърди се, че ищцата самоволно престанала да престира труда си на 01.04.2025г., поради което работодателят бил принуден спешно да намери друг работник на нейно място. На 07.04.2025г. бил сключен трудов договор с лицето С.И.А., ЕГН: ********** при договорено основно месечно възнаграждение 1200 лева или със 150 лева месечно повече, от това на ищцата. Тази разлика в месечното възнаграждение на двете работнички се явявала вреда за работодателя, която била съизмерима с дължимото от ищцата обезщетение по чл.221, ал.2 от Кодекса на труда. Тъй като срокът, в който се очаквало да приключи договорът с НИ С.Л.У. бил 31.12.2026г., то вредата, която би претърпял ответникът възлизала на 3150 лева (21 месеца х 150 лева).

Предвид изложеното, на основание чл.103 от ЗЗД ответникът прави възражение за прихващане между претендираните от ищцата общо 1090.00 лева със сумата от 3150.00 лева, представляващи обезщетение за вредите, които ищцата е причинила на ответника чрез предсрочното прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на предявяване на възражението за прихващане – 02.06.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

Тези вреди били претърпени поради нуждата на работодателя от работната сила на ищцата, възникнала от производствената необходимост за срочно изпълнение на договора (във връзка с който е сключен трудовия договор), с възложител НИ С.Л.У. за изработка на елементи на ишлеме и свързаните с това неотложни производствени задачи.

Моли съда да отхвърли иска, да уважи възражението за прихващане и да присъди на ответника разноските по делото.

От събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна следното:

3

По делото са представени в заверен препис Трудов договор №60/04.09.2025 г. и Заповед №69/10.04.2025 г. за прекратяване на трудово правоотношение №4/04.02.2019г. От тези писмени доказателства се установява, а и страните не спорят, че през исковия период ищцата е работила в ответното дружество на длъжност „Оператор производство авт. ком.“, при договорено основно месечно възнаграждение в размер на 1050 лева и срок на договора – до завършване на работата, възложена на работодателя „А.Б.“ ЕООД по сключения между него и НИ С.Л.У. договор. Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед №69 от 10.04.2025г., в която е посочено като основание чл. 330, ал. 2, т. 6, чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 193, ал. 3 КТ – без предизвестие, с наложено наказание дисциплинарно уволнение, поради безпричинно неявяване на работника на работа за периода от 01.04.2025 г. до 09.04.2025 г., включително. Заповедта е връчена на ищцата срещу подпис на 10.04.2025 г., като в нея е отразено, че на лицето се дължи обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 4 дни неизползван платен годишен отпуск за 2025 г.

Представен е от ответника Трудов договор №*** г., от който е видно, че е сключен със С.И.А., ЕГН: ********** при договорено основно месечно възнаграждение 1200 лева. С.И.А. е приела да изпълнява същата длъжност, която преди това е заемала ищцата Г. Ф. А. – „Оператор производство авт. ком.“, със същия уговорен срок – до завършване на работата, възложена на работодателя „А.Б.“ ЕООД по сключения между него и НИ С.Л.У. договор.

Допусната е по делото съдебно – счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и същата е приета като обективна, безпристрастна и компетентно изготвена. От експертното заключение се установява, че дължимите от работодателя суми в разглеждания казус са следните: трудово възнаграждение, дължимо за м. март 2025 г. в размер на 862.83 лева, включващо сумата от 752.83 лева плюс ваучери за храна на стойност 110.00 лева и 229.77 лева – обезщетение за неизползвани 4 дни платен годишен отпуск за 2025 г.

Вещото лице е установило, че ищцата Г. Ф. А. се е явявала на работа в „А.Б.“ ЕООД до 31.03.2025 г. На 11.04.2025 г. със Справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, вх. № 30E002383161/11.04.2025 на Г. Ф. А. е прекратено трудовото правоотношение с работодателя.

4

На 07.04.2025 г. е сключен трудов договор между С.И.А. и „А.Б.“ ЕООД, по силата на който работникът заема длъжността „Оператор производство на авт. ком.“. На същата дата – 07.04.2025 г., е подадена Справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, вх. № 30Е002343763/07.04.2025 за С.И.А. пред ТД на НАП за сключване на трудов договор. Със Заповед № 87/30.04.2025 г. е прекратено трудовото правоотношение на С.И.А. с „А.Б.“ ЕООД, считано от 30.04.2025 г.

На 12.05.2025 г. е сключен трудов договор между С.М.Б., ЕГН ********** и „А.Б.“ ЕООД, която е заела същата длъжност – „Оператор производство на авт. ком.“.

Вещото лице е изчислило, че за периода м. април 2025 – м. декември 2025 г., включително работодателят би направил разходи за възнаграждение и осигуровки в общ размер на 11826.59 лева за Г. Ф. А.. За този период работодателят е направил разходи за възнаграждение и осигуровки в общ размер на 12467.17 лева за заместничките на Г. Ф. А. – С.И.А. и С.М.Б..

Разликата между разходите, които работодателят би направил за възнаграждение и осигуровки на Г. Ф. А. и направените разходи за заместничките й С.И.А. и С.М.Б., е 640.58 лева.

Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка, съдът, изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните изводи от правна страна:

По иска за трудово възнаграждение:

От събраните по делото доказателства се установ и, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на Трудов договор №***., по силата на който ищцата е заемала длъжността „Оператор производство авт. ком.“ при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 1050 лева.

Безспорно е установено, че ищцата е полагала труд до 31.03.2025 г., след която дата не се е явявала на работа, поради което със Заповед №69/10.04.2025 г. трудовото правоотношение е било прекратено дисциплинарно на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установи, 5 че за месец март 2025 г. на ищцата се дължи трудово възнаграждение в размер на 862.83 лева, включващо 752.83 лева трудово възнаграждение и ваучери за храна на стойност 110 лева.

Ответникът не ангажира доказателства за изплащане на тази сума.

Съгласно разпоредбата на чл. 128 от КТ работодателят е длъжен да заплаща уговореното трудово възнаграждение за положения труд.

При това положение съдът намира, че искът е основателен и доказан и следва да бъде уважен.

По иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск:

От представената по делото заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се установява, че на ищцата се дължи обезщетение за 4 дни неизползван платен годишен отпуск за 2025 г. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза размерът на това обезщетение възлиза на 229.77 лева.

Съгласно чл. 224 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Тъй като ответникът не е изплатил дължимата сума, съдът намира, че и този иск е основателен и доказан.

По възражението за прихващане:

Ответникът е направил възражение за прихващане на основание чл.103 ЗЗД с твърдяно негово вземане срещу ищцата за обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ в размер на 3150 лева, представляващо вреди от преждевременно прекратяване на срочното трудово правоотношение.

Съдът намира възражението за неоснователно.

Разпоредбата на чл.221, ал.2 КТ предвижда, че при дисциплинарно уволнение работникът дължи обезщетение на работодателя. В хипотезата на срочно трудово правоотношение размерът на това обезщетение не е нормативно определен, поради което работодателят следва да установи по основание и размер действително претърпените вреди, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с поведението на работника.