Решение № 5746 от 10.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5746 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100514274 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20181174/07.09.2021 г., постановено по гр.д. № 63104/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 25 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД от „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК: ******* срещу С. О. С., ЕГН **********, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:

567,75 лв. – главница за доставена на дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2016 г. до 30.03.2019 г., ведно със законната лихва за периода от 06.02.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 75.99 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 28.01.2020 г., сумата от 8.20 лв., представляваща цена на извършена услугга за дялово разпределение за периода от м.01.2017 г. до м.03.2019 г., ведно със законна лихва от 06.02.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 1.51 лв. за периода от 03.03.2017 г. до 28.01.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 6214/2020 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав.

Решението е постановено при участието на подпомагащата стана „Н.И. ООД.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25178344/16.09.2021 г., подадена от „Топлофикация София“ ЕАД, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради 1 нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците в първоинстанционното производство, с който изразяват становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора.

Третото лице помагач на страната на въззивника – „Н.И. ООД, не изразява писмено становище в срок.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1) 567,75 лева, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 25, находящ се в гр. София, общ. Люлин, бл. 617, вх. Б, с аб. № 172731, за периода от 01.05.2016 г. до 30.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното погасяване на дълга; 2) както и както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 75.99 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2017 г. до 15.07.2019г.; 3) сумата от 8.20 лева., представляваща цена на извършена услугга за дялово разпределение за периода от м.06.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законна лихва от 26.07.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 1.51 лв.

2 за периода от 30.07.2016 г. до 15.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6214/2020 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав.

От събраните доказателства не се установява, че между главните страни е възникнало облигационно отношение, тъй като ответникът не е притежавал правото на собственост върху имота през целия процесен период, както и върху същия е съществувало учредено вещно право на ползване с титуляр, трето неучастващо по делото лице.

По делото е приобщено копие от договор, в нотариална форма № 725/88 г., за продажба на процесния недвижим имот, с който бившите собственици са учредили в своя полза право пожизнено право на ползване.

Процесният период, за който ищецът търси плащане на своето притезание е 01.05.2016 г. до 30.03.2019 г. С постановление за възлагане от 21.06.2018 г. правото на собственост върху имота е преминало в патримониума на трето неучастващо по делото лице, което го е придобило въз основа на публична продан по реда на ГПК. Следователно претенцията би била основателна за периода от 01.05.2016 г. до 21.06.2018 г., но по делото е представена справка по Наредба 14/18.11.09 г., от която е видно, че вещния ползвател, Е.Й., е починала на 07.02.2019 г. Следователно ответникът не дължи заплащане на сумата за използваното количество топлинна енергия за процесния недвижим имот, тъй като има учредено ограничено вещно право на ползване в полза на трето, неучастващо по делото лице, т.е. други са процесуално и материално легитимираните лица, които следва да се явяват задължени спрямо кредитора.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. С т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на 3 топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивника. Право на разноски има въззиваемата страна, която е представила доказателства за сторените такива в размер на 300 лева.

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20181174/07.09.2021 г., постановено по гр.д. № 63104/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 25 състав.

ОСЪЖДА Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С. О. С., ЕГН **********, сумата от 300 лева, представляваща разноски, сторените пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на подпомагащата стана „Н.И. ООД.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4