Определение № 242 от 11.06.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 242 гр. Пловдив, 11.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Александър Стойчев

Миглена Площакова като разгледа докладваното от Миглена Площакова Въззивно частно търговско дело № 20265001000265 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 407 от ГПК.

С разпореждане рег. № 1388 от 07.05.2026 година, постановено по ч.т.дело № 305/2026 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлена молбата по чл. 405 от ГПК на „Лено“ АД, ЕИК 203217465, за издаване на изпълнителен лист срещу ЕТ „Й.-Й.П.“, ЕИК ***, въз основа на решение от 19.11.2025 г. по арбитражно дело № 24/2023г. на Арбитражния съд при Стопанска асоциация – град Пловдив, за сумата 12 614,40 евро, представляваща неустойка за забава за периода 14.07.2020 г. - 14.07.2021 г. по договор за заем бизнес кредит – клиентски № */* год., както и за заплащане на сумите 340,58 евро сторени разноски в арбитражното производство и 25,56 евро държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист.

Така постановеното разпореждане е обжалвано от „Лено“ АД с частна жалба вх. № 19872/28.05.2026 год. с доводи за неправилност, необоснованост и противоречие с действащото българско законодателство. Оспорени са изводите на съда, че длъжникът има качеството на потребител и спорът е неарбитрируем. Акцентира се върху обстоятелството, че арбитражното решение е постановено спрямо субект, който както към момента на сключването на договора, така и към настоящия момент има качеството търговец; ответникът е получил лично решението и към настоящия момент няма заведено производство по неговото обжалване. Налице била хипотеза, в която длъжникът признава задълженията си, а съдът отказвал да стори същото, както и че не са налице производства по обжалване на решението.

1

Евентуалните възражения на ответника относно потребителското му качество биха могли да бъдат предмет на исково производство, но не можели да бъдат констатирани служебно от съда в „екзотичен прочит на търговския регистър“.

Отправено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт като неправилен и да се постанови издаване на изпълнителен лист за присъдените с арбитражното решение суми.

Апелативен съд - Пловдив съд намира, че частната жалба е процесуално допустима. Тя е подадена в двуседмичния срок по чл. 407, ал. 1 от ГПК, започнал да тече от връчване на съобщение за разпореждането – 18.05.2026 год., като е постъпила на 28.05.2026 год. Подадена е страната, инициирала първоинстанционното производство, за която е налице правен интерес да оспори първоинстанционния съдебен акт. Същият по изричното разпореждане на чл. 407, ал. 1 ГПК подлежи на въззивно обжалване. Подписана е от пълномощник на молителя, снабден с надлежна представителна власт да извършва правни действия от името на „Лено“ АД. Поради това жалбата подлежи на разглеждане по същество.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Настоящият съдебен състав споделя мотивите, въз основа на които първоинстанционният съд е отказал издаване на изпълнителен лист, като изводите му се затвърждават въз основа на констатациите по представения пред въззивния съд договор.

Производството по делото пред ОС - Пловдив е образувано по молба на „Лено“ АД за издаване на изпълнителен лист срещу ЕТ „Й.-Й.П.“ въз основа на решение от 19.11.2025 г. по арбитражно дело № 24/2023 г. на Арбитражния съд при Стопанска асоциация – Пловдив. Съгласно диспозитИ. на цитираното решение Й.К.П. с посочено ЕГН, ЕТ с фирма „Й.-Й.П.,“ е осъдена да заплати на „Лено“ АД сумата 12 614,40 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 14.07.2020 година до 14.07.2021 година по договор за заем Бизнес Кредит – клиентски № 1654 от 30.12.2019 година, с нотариална заверка на подписите, както и сумата 642,12 лева разноски по производството. Решенето е връчено на Й.П. чрез писмо с обратна разписка на 16.04.2026 год.

От съдържанието на представения договор, въз основа на който е постановено арбитражното решение, е видно, че е сключен между „Ленно“ АД /понастоящем с променено фирмено наименование на „Лено“ АД/, като заемодател с ЕТ „Й.-Й.П.“, в качеството на заемополучател, както и от Й.К.П. и К.П.П., като солидарни длъжници и ипотекарни длъжници. По силата на договора заемодателят е приел да предостави лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата от 12 800 евро.

В чл. 2.1., б. „b“ и следващите са уредени целите, за които 2 заемополучателят се задължава да използва заема. Посочено е, че част от отпуснатата сума в размер на 854,20 евро се удържа при подписване на договора за погасяване на таксата за юридическо и административно обслужване и за извършване на експертна оценка на имуществото на кредитополучателя; сумата 96,18 евро се отпуска за погасяване на задълженията за здравно осигуряване на К.П., като след учредяването на уговореното обезпечение – първа по ред ипотека върху апартамент – самостоятелен обект в сграда в гр. Пловдив, остатъкът от сумата се превежда по сметката, посочена в договора, „за оборотни средства“. Сметката, по която ще се усвои остатъкът, е изрично посочена в чл. 3.1.b.I, тя е с титуляр Й.П. и е разкрита в „ОББ“ АД в български лева.

При справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че Й.К.П. е вписана като едноличен търговец с фирма „Й.-Й.П.“ на 26.11.2019 година, месец преди сключването на договора за заем, като след първоначалното вписване и до момента липсват други вписвания и обявявания. Според нормата на чл. 11 от ЗТРРЮЛНЦ търговският регистър е публичен и всеки има право на свободен достъп до базата данни, съставляваща регистъра; вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването /чл. 7/; при наличие на данни за ЕИК съдът няма право да изисква доказване на обстоятелства, вписани в регистъра /чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ/.

Поради това позоваването на вписани и публично известни данни, е в правомощията на съда, то е както право, така и задължение, като не може да се сподели довода в жалбата, че това позоваване на първоинстанционния съд представлява „екзотичен прочит“ на търговския регистър.

Въз основа на обсъдените доказателства съдът приема, че в случая е налице хипотезата на чл. 405, ал. 5 от ГПК за отказ за издаване на искания изпълнителен лист. Тази разпоредба предвижда, че съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Закона арбитража решения, а именно решения, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж. С тази разпоредба, обнародвана в ДВ бр.

8/2017 г., проверката за нищожност на арбитражното решение по чл. 47, ал. 2 ЗМТА инцидентно е възложена и на окръжния съд, компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на такова решение, респ. на апелативния съд в производството по чл. 407 от ГПК.

Съдът отчита, че в договора /чл. 6.8.с./ действително е предвидена възможност за разрешаване на споровете между страните чрез арбитраж, като компетентен е Арбитражният съд при Стопанска асоциация, град Пловдив. В случая обаче става дума за спор с потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който не може да бъде решаван от арбитражен съд, според изричната разпоредба на чл. 19, ал. 1 от ГПК. Тя предвижда, че страните по имуществен 3 спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако една от страните по този спор е потребител по см. на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При забраната, установена с тази разпоредба на закона, по императивен начин, без възможност за дерогирането й с договорни клаузи, следва да се приеме за нуждите на производството по издаване на изпълнителен лист, че постановеното арбитражно решение е нищожно, както правилно е приел първоинстанционният съд.

Изводът си, че заемополучателят по договора има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите се основава на следните констатации:

Физическото лице и регистрираният от него едноличен търговец не са различни правни субекти. Признаването на търговско качество на едно физическо лице само разширява неговата правоспособност, разкрИ.йки пред него възможността да бъде страна в търговски правоотношения, без да възниква нов правен субект. В този смисъл Й.П. не би могла да участва като страна по договора в две различни качества – като заемополучател и като солидарен длъжник и ипотекарен длъжник. Регистрацията на заемополучателя като едноличен търговец и посочването на това негово качество при сключването на договора, както и озаглавяването на договора като договор за Бизнес кредит, не са достатъчни, за да се приеме, че при сключването му Й.П. не е имала качеството на потребител. Това качество се извежда от съдържанието на договора, по-конкретно от детайлната уредба на целите за сключването на договора и начина на усвояване на сумите. От нея е видно, че сумата по договора е отпусната за три цели: погасяване на задължения на П. във връзка със сключването на същия договор; за погасяване на здравни осигуровки на солидарния съдлъжник – физическо лице К.П., а остатъкът от сумата се усвоява по банкова сметка на физическото лице Й.П.. Съдържанието на процесния договор не сочи на отпускане на средства за осъществяване на търговска дейност. Наименоването на средствата, които се отпускат по банковата сметка на физическото лице като „оборотни“, без каквато и да е друга конкретизация, не променя извода за липса на предназначаване на заемните средства за търговска дейност. Фактът, че съществената част от заетата сума е усвоена по лична банкова сметка на физическото лице сочи на извод, че тази сума е предназначена за лично ползване от физическото лице – титуляр на сметката. Не без значение е и констатираното от първоинстанционния съд обстоятелство, че едноличният търговец е учреден непосредствен опреди отпускането на заема, което допълнително обосновава извод, че това е сторено в опит да се преодолее потребителската защита и недопустимостта на арбитражното споразумение.

По смисъла на т.1 на § 13 от ДР на ЗЗП потребител е всяко физическо 4 лице, което придобИ. стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Няма данни Й.П. да е извършвала търговска дейност преди сключването на процесния договор, няма и изразена воля тя да е сключила договора, за да си набави оборотни средства за такава дейност като едноличен търговец. Видно е, че договорът е сключен от нея с потребителски цели като физическо лице и то чрез директен превод на сумата от заемодателя по личната й банкова сметка, открита на името на физическото лице.

Прави впечатление и обстоятелството, че в договора не е уточнена сумата, която се отпуска в заем, а е посочено, че максималният размер на главницата е до 12800 евро. Поради това и при липса на конкретни твърдения и доказателства за реално отпуснатата сума от една страна, а от друга при извършената в самия договор конкретизация по пера, включително до евроцентове, на сумите и тяхното предназначение, с изключение на т.нар.

„остатък“, не могат да се правят изводи в подкрепа на становището на частния жалбоподател за наличие на суми, отпуснати и изразходвани за осъществяване на търговска дейност.

В тази насока е формирана трайна и непротиворечИ. съдебна практика на ВКС, в това число решение № 1/09.01.2026 год. по т.д. № 1743/2025 год., първо т.о.; решение № 217/19.12.2024 год. по т.д. № 73/2024 год. на второ т.о.; решение № 175/25.10.2024 год. по т.д. № 1627/2023 год. на второ т.о.; решение № 98/07.04.2025 год. по т.д. № 2180/2024 год., второ т.о., решение № 26/22.02.2024 год.- по т.д. № 1253/2023 год. на първо т.о. и пр.

Доводите в частната жалба, че арбитражното решение е връчено на длъжника и той не го е обжалвал, поради което се е съгласил с него, са несъстоятелни. Както е посочено в самото арбитражно решение, а и от уредбата в ЗАрб. следва, че арбитражното производство е едноинстанционно и арбитражното решение не подлежи на обжалване. Ето защо липсата на данни за жалба срещу неподлежащо на обжалване арбитражно решение не е способно да санира пороците му – порокът нищожност на един правен акт по дефиниция не може да бъде саниран.