Решение № 969 от 18.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 969 гр. София, 18.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100505616 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу решение № 4911 от 19.03.2024 г., постановено по гр. дело № 23143/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, с което са уважени предявените от „Тесдо“ ЕООД частични осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от общо 2613,86 лв., част от вземане в общ размер от 3064,90 лв., представляваща сбор от получена от ответника сума по нищожните клаузи на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № 3425409 от 15.01.2019 г., Договор за паричен заем № 3343863 от 10.10.2018 г., Договор за паричен заем № 3283767 от 27.07.2018 г., Договор за паричен заем № 3180243 от 20.03.2018 г. и Договор за паричен заем № 2813483 от 18.05.2017 г., сключени между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.Х.К., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 16.05.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по нередовна искова молба, евентуално за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Въззивникът счита, че липсват доказателства за възникване на вземането в полза на цедента, тъй като не се установява В.Х.К. да е платила сума в 1 претендирания размер, нито това да е извършено въз основа на договорни клаузи, които са нищожни. Поддържа, че по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното вземане в полза на ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника, тъй като в по-ранен момент кредитополучателят вече бил прехвърлил вземанията на трето лице – „Темис Кепитъл“ ЕООД, а прекратяването на първия договор за цесия не водело до връщане на вземанията обратно в патримониума на цедента. Твърди, че договорът за цесия е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи в него, респ. предвид ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора и тяхната цена.

Поддържа, че неустоечната клауза в договорите за потребителски кредит е валидна, като начислената неустойка не представлява скрита възнаградителна лихва и размерът й не следва да се включва в ГПР. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде частично прекратено, евентуално решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият „Тесдо“ ЕООД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

На първо място, въззивният съд счита, че доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението поради произнасяне по нередовна искова молба са несъстоятелни.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „Тесдо“ ЕООД срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД частични осъдителни искове с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на предадени без основание суми, които вземания са цедирани на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в първоначалната искова молба са изложени доводи за нищожност на сключените от цедента и 2 ответника договори за потребителски кредит и липса на основание за плащане на сумите по нищожните договорни клаузи. Поддържа се, че в периода 18.05.2017 г. – 20.10.2021 г. цедентът В.Х.К. е платила на ответника суми по нищожна неустоечна клауза в общ размер от 3064,90 лв., като с уточнителни молби от 29.05.2023 г. и от 22.06.2023 г. е посочено, че по договора от 16.01.2019 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ размер от 770,22 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска чрез увеличение на размера му до цялата претендирана за връщане сума от 770,22 лв.; по договора от 10.10.2018 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ размер от 876,40 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска чрез увеличение на размера му до цялата претендирана за връщане сума от 876,40 лв.; по договора от 27.07.2018 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ размер от 444,55 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска чрез увеличение на размера му до сумата от 261,50 лв.; по договора от 20.03.2018 г. се претендира връщане на сумата от 45,99 лв., част от вземане в общ размер от 521,85 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска чрез увеличение на размера му до сумата от 254,73 лв.; а по договора от 18.05.2017 г. се претендира връщане на сумата от 451,01 лв., част от вземане в общ размер от 451,88 лв. Уточнен е периодът на плащане на претендираните суми, както и обстоятелството, че липсва основание за имущественото разместване, тъй като сумите са предадени като неустойки по договорна клауза (чл. 4, ал. 2 от договорите), която е нищожна.

Следователно, видно е, че вземанията са индивидуализирани в пълна степен по основание и размер, като са посочени и конкретните дати на плащане на сумите, чието връщане се иска (установени и от заключението на ССЕ), поради което исковата молба е редовна. Ето защо, първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество именно заявената от ищеца искова претенция за връщане на дадени без основание парични суми, поради което обжалваното решение не е недопустимо.

По делото е представен договор за паричен заем № 3425409/16.01.2019 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000 лв., със задължение за връщането му на 22 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно. Представени са и договор за паричен заем № 3343863/10.10.2018 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1250 лв., със задължение за връщането му на 20 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно; респ. договор за паричен заем № 2813483/18.05.2017 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000 лв., със задължение за връщането му на 13 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно; респ. договор за паричен заем № 3180243/20.03.2018 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000 лв., със задължение за връщането му на 15 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно; както и договор за паричен заем № 3

3283767/27.07.2018 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 750 лв., със задължение за връщането му на 17 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно.

Предоставените заеми са били изцяло усвоени (видно от заключението на ССЕ), а доколкото договорите имат характеристиките на договори за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по тях има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието им следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В случая, в процесните договори за паричен заем е посочен конкретен процент на ГПР (между 40,39 % и 41,39 %), с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в чл. 8 от договорите общо е посочено, че при изчисление на ГПР е взето предвид, че договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойка за неизпълнение на някое от задълженията, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно 4 взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с лицето.