Определение № 30377 от 21.08.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 30377 гр. София, 21.08.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА

МИТЕВА като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско дело № 20251110151704 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 81 ГПК.

Образувано е по искова молба на етажните собственици в сграда с адрес гр. Х, представлявани от „Х“ ЕООД, срещу А. А. В., с която по реда на чл. 422 ГПК са предявени установителни искове с правно основание чл. 6, ал. 1, т. 9 и 10 ЗУЕС вр. чл. 51, ал. 1 и чл. 50, ал. 2 ЗУЕС за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовата стрА. сума в общ размер на 1 142,44 лв., включваща: 1 029,42 лв. - вноски за охрА. за периода от 01.01.2024 г. до 30.06.2025 г., 3,54 лв. - вноска за поддръжка на асансьор за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., 36,08 лв. - такса за почистване за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., 24,24 лв. - такса за управление за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., 13,62 лв. за вноска за ел. енергия за общи части за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., 3,24 лв. за вноска за консумативи и техническа поддръжка на ЕС за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., 7,36 лв. за вноска за озеленяване и снегопочистване за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., и 12,96 лв. за вноска за фонд „Ремонт“ за периода от 01.05.2025 г. до 30.06.2025 г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.07.2025 г., до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4111/2025 г. по описа на РС - Русе.

С влязло в законна сила протоколно определение, държано в открито заседание на 21.05.2026 г., исковото производство е прекратено на основание чл. 233 ГПК поради отказ от исковете и заповедта за изпълнение е обезсилена, като разглеждането искането на ищцовата стрА. за присъждане на разноските, направени в заповедното и исковото производство, е отложено за произнасяне в закрито заседание.

Спорен между страните е въпросът следва ли при този изход на спора разноските да се възложат върху ответницата.

С молба с вх. № *******/12.05.2026 г. ищцовата стрА. поддържа, че ответницата е 1 погасила вземанията на ищеца за разходи за ремонт, управление и поддръжка на общите части след предявяване на исковете, поради което с поведението си е дала повод за завеждане на делото и въпреки прекратяването на делото всички разноски следва да остА.т в нейна тежест.

С молба с вх. № *******/19.05.2026 г. ответницата изразява становище, че не е дала повод за завеждане на делото, защото част от вземанията са погасени чрез плащане преди образуване на заповедното производство, а размерът на друга част от задълженията не бил известен на ответницата преди подаване на заявлението в съда, тъй като не получила извънсъдебна покА. от ищцовата стрА. с разбивка на задълженията по месеци. Посочва, че такава й е предоставена едва с връчването на заповедта, именно поради което една част от тези вземания е погасена чрез плащане в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Излага, че вземанията за разходи за охрА. са погасени чрез плащане едва в исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като същите произтичат от решение на общото събрание на етажната собственост, прието за нищожно в мотивите на решение на СГС, водено между същите страни по повод дължими от ответницата разходи за охрА. за предходен период.

Принципното положение, възприето в разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, е, че при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските по делото се възлагат върху ищеца. В случаите, когато оттеглянето или отказът се дължат на новонастъпили след предявяване на иска обстоятелства, които не зависят от поведението на ищеца, но са последица от поведението на ответника, и в резултат от тях се погасява заявеното за защита спорно право или отпада интересът от търсената с иска съдебна защита, отговорен за разноските е ответникът по арг. от нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото неговото извънпроцесуално поведение е повод както за завеждането на делото, така и за прекратяването му. Следователно, при настъпване на такива обстоятелства в отклонение от правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК разноските по прекратеното дело се възлагат в тежест на ответника, който с извънпроцесуалното си поведение е дал причина за завеждане на делото и последващите му действия са довели до отпадане необходимостта от съдебна намеса. В този смисъл е богатата и последователна практика на ВКС по въпроса - Определение № 2012 от 06.07.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 1035/2026 г., I т. о., Определение № 270 от 28.01.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 1/2026 г., I т. о., Определение № 3598 от 17.12.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1888/2025 г., II т. о., Определение № 206 от 20.01.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4041/2024 г., II г. о., Определение № 31 от 06.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2018 г., IV г. о., Определение № 258 от 08.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1275/2020 г., IV г. о.

В Определение № 258 от 08.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1275/2020 г., IV г. о. е прието, че съгласно трайно установената практика (срв. Определение № 270 от 05.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3846/2016 г., І г. о., Определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., ІІ т. о. и цитираните в тях предходни актове на ВКС по същия въпрос), когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба (например 2 извършено плащане на претендирА.та сума) ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед разпределяне на отговорността за разноските, извършени от страните.

В случая извършеният отказ от исковете е мотивиран именно с това, че упражняването на правото е стА.ло безпредметно за ищеца поради заплащане от ответницата на всички претендирани суми след предявяване на исковете.

Страните не спорят, че настоящите искове се считат предявени от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта по арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно на 14.07.2025 г.

Прието по делото е платежно нареждане от 30.09.2025 г. за сумата от 113,02 лв. с основание за превод „разходи за периода от 01.05.2025 г. до 31.06.2025 г. за обект G129 зад. лице А. А. В.“ /л. 163 и л. 262/, както и платежно нареждане от 06.04.2026 г. за сумата от 986,77 евро с основание за превод „всичко дължимо по искане 24140 за обект G129 от 01.01.2024 г. до 30.04.2026 г.“ /л. 199/. Идентични документи са представени и със становището на ответницата от 19.05.2026 г.

Както е видно от представените доказателства, всички претендирани от ищцовата стрА. вземания в настоящото производство са погасени чрез плащане след предявяване на исковете – дължимите разходи за ремонт, управление и поддръжка на общите части са заплатени в хода на заповедното производство, който факт освен това е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото, а дължимите разходи за охрА. са заплатени в хода на исковото производство. Следва да се отбележи, че представените от ответницата платежни нареждания от 14.10.2024 г. и 26.03.2025 г., въпреки че се отнасят за същия самостоятелен обект - гаражна клетка G129, касаят предходен период на дължимост, поради което от тях не следва извод, че плащане на претендираните от ищеца вземания, било то и частично, е извършено преди 14.07.2025 г.

Съдът не споделя възражението на ответницата, че изискуемостта на вземанията за разходи за ремонт и разходи за управление и поддръжка на общите части настъпва след получаване от етажния собственик на извънсъдебна покА. с разбивка на задълженията по месеци. В случая се касае за вземания, чийто размер е определен с решения на общото събрание на етажната собственост, взети на 07.12.2023 г. /л. 14/ и на 09.10.2024 г. /л. 51/, които по арг. от чл. 14, ал. 1, изр. 2 ЗУЕС са изпълними в 14-дневен срок от оповестяването им по реда на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, доколкото в тях не е определен конкретен срок за изпълнение. Междувременно, не се твърди, нито са ангажирани доказателства по делото, че протоколите от общите събрания не са оповестени на собствениците по законоустановения ред. Още повече, че и на двете общи събрания е присъствало лицето Георги Величков, от чието име са извършени съответните плащания на 30.09.2025 г. и на 06.04.2026 г., а впрочем и плащания на разходи, дължими за предходни периоди въз основа на взетите решения на общото събрание. От изложеното следва, че изискуемостта на претендираните вземания за 3 разходи за ремонт, управление и поддръжка на общите части е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповедта и не е обусловена от отправяне на нарочна покА. за заплащането им, поради което въпросът дали ответницата изрично е била поканена да изпълни извънсъдебно е ирелевантен за нейната отговорност за разноски.

Не на последно място, неоснователно се явява и възражението на ответницата, че не е дала повод за завеждане на делото, тъй като решението на общото събрание за осъществяване на охрА. на сградата в режим на етажна собственост и заплащането на съответните разходи за това, е прието за нищожно в мотивите на влязло в законна сила Решение № 2626/21.04.2026 г. по в. гр. д. № 14064/2025 г. по описа на СГС, възз. II-в състав, образувано между същите страни по повод дължими от ответницата разходи за охрА. за предходен период от 01.01.2024 г. до 04.03.2025 г., поради което е задължително за съда по арг. от чл. 297 ГПК.

Съгласно постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към настоящото дело Граждански процесуален кодекс, както и в редица решения и определения на ВКС, представляващи незадължителна практика /напр. Определение № 87 от 27.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5865/2014 г., I г. о., ГК, Решение № 274 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 461/2012 г., II г. о./, е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. Мотивите към решението според чл. 236, ал. 2 ГПК не са част от него. В тях се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхвА.ти от спорния предмет /в този смисъл Решение № 44 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1188/2011 г., IV г. о., ГК/. Това е така, доколкото с предявяването на иска вниманието на спорещите страни се приковава върху претендираното или отричаното субективно право и всички техни усилия се съсредоточават да се разкрие пред съда неговото съществуване или несъществуване. Затова може да се очаква, че в делото ще бъдат включени всички отнасящи се до спорното материално право факти и доказателства, така че да се създаде максимална сигурност за разкриване на действителното правно положение. Тази сигурност обаче не е налице по многобройните други спорни по делото въпроси, които могат да възникнат при разрешаването на главния спор, с който съдът е сезиран. Поконкретно, с Определение № 270 от 28.01.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 1/2026 г., I т. о., е прието, че „влязло в сила съдебно решение по преюдициален спор, което признава невалидността на основанието, от което ищецът черпи спорното право в обусловеното производство, е обстоятелство, което не се дължи на извънпроцесуално поведение на нито една от страните, а съставлява съдебно решение на друг съществуващ и свързан с процесния правен спор, което след образуване на делото лишава претенцията на ищеца от основание. В този случай спорът за валидността на договора би поставил и двете страни в положение, в което да защитават правата си, които съобразно позицията си в спора черпят от него, с оглед на което поведението на всяка от тях би се явило правомерно и отговорността за разноските 4 за съдебното производство би се решила по общия ред“. Настоящият случай обаче не е такъв, защото въпросът за нищожността на решението на общото събрание, касаещо дължимостта на разходите за охрА., е разгледан от СГС по същество, но това е направено инцидентно и единствено предвид прюдициалното му значение за правилното решаване на спора, поради което неговите констатации по въпроса, изложени в мотивите на съдебното решение, не са задължителни за настоящия съд.