Решение № 2968 от 11.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2968 гр. Пловдив, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330115435 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от И. Г. Г., ЕГН: **********, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал.

1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит №****** г. е недействителен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №******г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1017,10 лева е недействителна.

Ищцата твърди, че на ****** г. сключила с ответника процесния договор по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1800 лева, при ГПР 65,62 % и ГЛП 50 % . Съгласно чл. 5 от договора ищцата следвало да представи поне едно от изрично посочените в договора обезпечения, като в случай на непредставяне на такова обезпечение същата дължала неустойка съгласно чл. 11 от договора в размер на 1017,10 лева. Твърди се, че договорът е нищожен доколкото посочения в него ГПР не отговаря на реално приложения, доколкото в същия не е включена предвидената в чл. 11 неустойка. В условията на евентуалност твърди, че клаузата за неустойка е недействителна на самостоятелно основание, доколкото същата е прекомерна.

1

Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Признава, че неустойката не е и не следва да бъде включена в ГПР по кредита, като излага подробни съображения в тази насока.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между същите е сключен Договор за потребителски кредит №****** г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена в заем парична сума. Съгласно чл.

5 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 11 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1017, 10 лева, ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

С Протоколно определение № 4757/15.05.2025г. съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че неустойката по чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ****** г. не е включена в размера на ГПР по кредита.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие 2 изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65, 6 2 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 2041, 90 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 11 от Договора „неустойка” в размер от 1017, 10 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради уважаване на главната претенция, не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

3

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 122, 36 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. Р. Р. от АК – Пловдив се следва възнаграждение за оказаната правна помощ.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Р., съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), липсата на фактическа и правна сложност на делото, огромния брой подобни казуси в съдилищата в Република България, по които е формирана обилна практика, както и обстоятелството, че по делото е провеждано само едно съдебно заседание, в което пълномощникът не е взел участие, намери, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза адв. Р. Р. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лева, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между И. Г. Г., ЕГН:

********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит №****** г. Е НЕДЙСТВИТЕЛЕН, поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати на И. Г. Г., ЕГН: ********** сумата от 122, 36 лева /сто двадесет и два лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869 да заплати на адв. Р. Р. от АК – П., с персонален № ******, с адрес на упражняване на дейността: гр.

П., ул. „****“ № *** сумата от 400 лева /четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца И. Г. Г., ЕГН:

********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4